— Прието.
Тя се плъзна през вратата на спалния модул. Осветлението тук беше умишлено намалено и в полумрака тя успя да различи Григс и Лутър, и двамата дълбоко заспали в закопчаните догоре спални чували. Нямаше и следа от Кеничи.
„Не се паникьосвай, каза си тя, докато спираше обмена на въздух между модулите. Мисли. Къде може да е отишъл?“
Може би се е върнал в своя спален модул, в руската част на станцията.
Без да буди Григс или Лутър, тя напусна модула и отново се понесе през лабиринтите, свързващи отделните отсеци и модули, а очите й непрестанно се стрелкаха вляво и вдясно в очакване да зърне някъде избягалия си пациент.
— Капком, все още не мога да го намеря. В момента минавам край „Заря“ и навлизам в руската част.
Тя влезе в руския сервизен модул, където Кеничи обикновено спеше. На дрезгавата светлина тя видя Дайана и Николай, и двамата заспали и плуващи във въздуха с разперени ръце, извадени от спалните им чували. Заприличаха й на двама удавника. Но мястото на Кеничи беше празно.
Безпокойството й взе да се превръща в истински страх.
Тя разтърси Николай. Той се пробуди бавно и след като отвори очи, му трябваха няколко секунди, докато схване какво му казваше Ема.
— Не мога да открия Кеничи — повтори тя. — Ще се наложи да претърсим всеки модул поотделно.
— Уотсън — обади се дежурният в Хюстън, — инженерният ни специалист докладва за непостоянна аномалия във външния шлюз. Би ли проверила какво става там?
— Каква аномалия?
— Според показанията на нашите датчици люкът между шлюза и останалите помещения може да не е напълно херметизиран.
„Кеничи. Там е, във външния шлюз.“
Следвана неотлъчно от Николай, тя се стрелна през коридорите на станцията и се мушна в шлюзово уширение 1. Още с първия поглед през полуотворената врата на камерата, Ема успя да зърне трите силуета. Двата бяха на скафандрите и специалните терморегулиращи гащеризони — твърди, полуподвижни черупки с човешки очертания, окачени на една от стените на помещението за екипировка, за удобство при обличане.
А третият силует бе на Кеничи, чието тяло бе извито дъгообразно назад, явно в някакъв конвулсивен спазъм.
— Помогни ми да го изкараме оттук! — обърна се Ема към Николай.
Тя го заобиколи, хвана го за краката и като се отблъсна от външния шлюз насочи тялото на Кеничи към Николай, който стоеше на входа. После заедно те го пренесоха обратно в лабораторния модул, където беше медицинското оборудване.
— Хюстън, открихме пациента — докладва Ема. — Изглежда е получил някакъв паралитичен или епилептичен спазъм. Свържете ме с дежурния лекар!
— Един момент, Уотсън. Ето.
В слушалките й прозвуча един удивително познат глас.
— Здрасти, Ем. Чувам, че нещо се е объркало при тебе?
— Джак! Какво правиш…
— И как е пациентът ти?
Все още изненадана, тя се опита да се концентрира върху състоянието на Кеничи. Но дори след като отново го бе свързала към системата с физиологичния разтвор и му бе закачила електродите на кардиографа, Ема още се чудеше какво прави Джак зад командния пулт на дежурния лекар в контролната зала на Земята. Не беше сядал зад команден пулт вече повече от година, а сега, виж го, говореше си с нея по служба, гласът му бе спокоен, дори на моменти съвсем делови.
— Все още ли е в гърч?
— Не. Не, сега вече движенията му са съвсем целенасочени — бори се да не го връзваме…
— Жизнените функции?
— Пулсът му е ускорен — сто и двадесет, сто и тридесет. Размахва ръце, задъхал се е.
— Добре. Значи диша.
— Току-що му закачихме електродите. — Тя хвърли един поглед към монитора, където препускаше сърдечният ритъм на болния. — Синусов ритъм, съвсем нормален, пулс — сто двадесет и четири.
— Да, виждам го вече при мен на екрана.
— Сега ще му премеря кръвното налягане… — Тя запретна яката му и напипа раменната вена и се заслуша в сърдечния ритъм. — Деветдесет и пет на шестдесет. Не е особено…
Ударът я завари съвсем неподготвена. Тя извика, колкото от болка, толкова и от изненада, когато едната ръка на Кеничи се стрелна във въздуха и я цапна през устата. Силата на удара я завъртя наполовина около оста й. Тя отхвръкна през целия модул и се тресна в отсрещната стена.
— Ема? — извика Джак. — Ема!?
Все още зашеметена тя посегна към разтрепераната си устна.
— Ема, ти кървиш! — възкликна Николай.