— Чудя се само дали някой си спомня, с какво усърдие се опитваше да убие нашия проект за аварийната капсула? — отвърна й Бланкеншип. — С такова удоволствие бих му натрил носа с тази малка подробност.
— Не можеш — обади се Лерой Корнел. Като административен секретар на НАСА, за него бе станало почти втора природа да предугажда и избягва всяко политическо усложнение. Той беше тяхната връзка с Конгреса и Белия дом, и като такъв никога не губеше ясната си представа какъв точно обрат биха взели определени събития, щом стигнат до Вашингтон. — Само се опитай да атакуваш сенатора и ще видиш тогава в каква каша ще забъркаш всички ни.
— По дяволите, не аз, а той ни атакува!
— Нищо ново под слънцето. Някой да е изненадан?
— Да, но обществото не го знае — обади се Гретен. — С тези атаки срещу нас той влиза в пресата с огромни заглавия на първа страница.
— Ами в това е цялата работа — сенаторът иска тлъсти заглавия — продължи мисълта й Корнел. — Ако и ние отвърнем на удара, просто ще нахраним царски медийното чудовище. Вижте какво, сенаторът Париш никога не е бил на наша страна. Той винаги се е противопоставял ожесточено срещу всяко наше искане за увеличаване на бюджета. За него са по-важни оръжията, а не космическите кораби и ние никога няма да го променим. — Корнел си пое дълбоко въздух и се огледа. — Така че не ни остава нищо друго, освен да погледнем по-сериозно на жестоките му нападки и критика. И да се запитаме, доколко оправдани са те.
В залата настъпи мълчание.
— Явно е, че става дума за грешка — започна Бланкеншип. — Грешка в лекарската преценка. Защо не успяхме да разберем, че Кеничи е толкова сериозно болен?
Оуби видя как двамата присъстващи лекари си размениха смутени погледи. Вниманието на всички вече се насочи върху работата на медицинския екип. И разбира се, върху тази на Ема Уотсън.
Тя не присъстваше в залата, не можеше да се защити; налагаше се Оуби да се застъпи за нея.
Тод Катлър го изпревари:
— Уотсън е била в доста неудобно положение, горе, в орбита. Това би се случило с всеки от нас — рече той. — Без рентгенов апарат и операционна стая. Истината е, че никой от нас не знаеше, че Хирай умира. Ето защо ни е нужна спешна аутопсия. Просто нямаме представа от какво се е разболял. Възможно е липсата на гравитация да е допринесла за развитието на болестта му.
— Никой не оспорва, че е необходима аутопсия — отвърна му Бланкеншип. — Няма две мнения по този въпрос.
— Не, причината, поради която споменавам това е заради… — гласът на Катлър заглъхна, — проблема със съхранението.
Отново настъпи мълчание. Оуби забеляза как повечето присъстващи сведоха смутени погледи и потънаха в догадки какво можеха да означават тези думи.
— Той говори за липсата на хладилна камера на станцията — поясни Оуби. — Или поне достатъчно голяма, за да побере човешки труп.
Директорът на мисиите за Международната космическа станция Ууди Елис се намеси:
— Скачването със совалката е предвидено за след седемнадесет часа. Колко може да се разложи тялото за това време?
— Но на борда на совалката също няма хладилник — напомни Катлър. — Смъртта е настъпила преди седем часа. Като прибавим към това и времето за скачване, пренос на трупа, обмен на останалите товари и отделяне от станцията, се получават приблизително три дни, през които тялото ще се намира при стайна температура. И тези прогнози са в случай, че всичко върви по часовник. Което, както на всички е известно, не можем да считаме за даденост.
Три дни. Оуби си спомни какво се случи веднъж с един труп, престоял само два дни.
— Искате да кажете, че „Дискавъри“ не може да забави завръщането си, дори с един-единствен ден? — каза Елис. — Надявахме се, че ще разполагаме с време за някои допълнителни задачи. Все пак има толкова много експерименти на борда на станцията, които са завършени и резултатите могат да бъдат прибрани обратно. Учените ги очакват с нетърпение.
— Ако трупът е в напреднала степен на разложение, просто няма никакъв смисъл да си правим труда да го аутопсираме — отвърна му Катлър.