— Няма ли някакъв друг начин да го съхраним? Чрез балсамация, например?
— Не и без да нарушим химизма на тялото. Нужно ни е небалсамирано тяло. При това колкото може по-скоро.
Елис въздъхна.
— Тогава трябва да достигнем до някакво компромисно решение. Трябва да се измисли някакъв начин, по който да посвършим някоя и друга работа, докато са скачени.
Гретен се намеси:
— От гледна точка на общественото мнение, доста неприятен е фактът да вършиш работата си, докато край теб е трупът на някой твой колега. Освен това дали не съществува някаква, искам да кажа, дали няма опасност за здравето? И после, с тази… така де, миризмата.
— Тялото ще се намира в запечатан херметически полиетиленов чувал — отвърна й Катлър. — Могат да го оставят някъде зад някоя завеса в спалното отделение, поне да не го виждат.
Темата на разговора бе започнала да става толкова зловеща, че лицата на повечето присъстващи в залата бяха пребледнели. Всички те можеха да обсъждат медийния отзвук на дадено събитие и неизгодната си позиция, можеха да говорят за враждебно настроени сенатори и механични аномалии, но труповете и вонята от тях определено не бяха от най-любимите им теми на размисъл.
Този път Лерой Корнел наруши неловкото мълчание:
— Разбирам наложителността, когато настоявате за спешното връщане на трупа за аутопсия, доктор Катлър. Мога да си представя и важността на общественото мнение. Липсата, на пръв поглед… на човешко отношение, ако продължим да си вършим работата, все едно нищо не се е случило. Но съществуват неща, които просто трябва да направим, дори и в случаите, когато ще загубим нещо повече от доброто си име. — Той огледа всички седнали на масата. — В края на краищата това е основната ни цел и задача, нали така? Един от главните ни стремежи като организация. Ние винаги сме се старали да вършим работата си докрай, независимо от многобройните и неблагоприятни обстоятелства, пречки или грешки, не е ли така?
В този момент Оуби усети как общото настроение в залата внезапно се промени. Мислите на всички заседаващи бяха обременени от тежестта на случилото се и предстоящия отзвук в медиите. Лицата им бяха мрачни и сконфузени, сякаш бяха загубили най-важната битка в живота си. Сега изведнъж оловният покров от душите им се вдигаше. Той улови погледа на Корнел и усети как част от презрението му към този човек сякаш се разтвори във въздуха. Оуби никога не бе имал доверие в словоохотливи оратори като него. За Оуби всички видове директори и цялата администрация представляваха едно необходимо зло, което той толерираше дотолкова, доколкото те не си пъхаха носа в решенията, засягащи конкретните мисии на астронавтите.
Имаше моменти, в които Корнел се отклоняваше от тази своя политика. Днес обаче той бе направил голяма услуга на всички, като ги бе накарал да отстъпят крачка назад и да видят отдалеч цялата картина. Всеки един от тях бе дошъл на това събрание със своите собствени грижи. Катлър искаше трупа за спешна аутопсия. Гретен Лиу се бореше за едно благоприятно за НАСА развитие на събитията в медиите. Екипът, отговарящ за мисиите на совалките, искаше полетът на „Дискавъри“ да бъде възможно най-целесъобразен.
Корнел просто им беше напомнил, че трябва да погледнат по-далеч от смъртта на един астронавт, по-далеч от собствената си гледна точка и да видят кое ще бъде най-добро за цялостното развитие на космическата програма.
Оуби кимна одобрително с глава. Жест, който бе забелязан от всеки един от присъстващите. Сфинксът най-после бе оповестил своето мнение.
— Всеки успешен старт ни е дар от Бога — рече той. — Добре е да не пропиляваме този.
5 август
Гуменките на Ема тежко и ритмично се стоварваха по бягащата пътечка на уреда за вибромасаж. Всеки плясък на подметките й върху движещата се лента, всяка измината стъпка, която разтърсваше костите, ставите и мускулите й, бе за нея като ударите на свистящия бич на изкуплението, чиято дръжка бе в собствената й ръка.
„Мъртъв.
Изпуснах го. Издъних се и го изпуснах.
Трябваше по-рано да осъзная колко тежко е било състоянието му. Трябваше да го изпратя на Земята с аварийната капсула. Но не, аз отлагах, защото си мислех, че ще мога и сама да се справя, че ще успея да го задържа жив.“
Всички мускули я боляха, челото й бе изпъстрено с капчици пот, но тя не спираше да се самонаказва, вбесена до крайност от себе си, от собствения си провал. От три дни не беше пускала бягащата пътечка, понеже времето й бе запълнено от грижите за Кеничи. Сега вече щеше да си навакса. Влезе в помещението, закопча ограничителните колани около бедрата си, пусна уреда на максимум и се впусна в своя изкупителен маратон.