На Земята тя често и с удоволствие бягаше. Не беше от най-бързите, но бе тренирала издръжливостта си и се бе приучила да изпада в онзи хипнотичен транс, в който изпадаха бегачите на дълги разстояния, докато под краката им се стопяваше километър след километър, а умората на мускулите се превръщаше в еуфория. Дни наред тя бе тренирала тази издръжливост, бе се насилвала от чист инат да измине всеки път все по-голямо разстояние, да стигне по-далеч, в непрестанно съревнование с последното си постижение. Тя винаги бе постъпвала така, още от съвсем малка — бе по-дребна от останалите, но пък по-упорита от другите. Упорството беше водеща сила в живота й и този принцип важеше с двойна сила, когато ставаше дума за нея самата.
„Допуснах грешки, фатални. И сега моят пациент е мъртъв.“
Блузата й бе вече напоена с пот, едно голямо мокро петно растеше между гърдите й. Прасците и бедрата й отдавна горяха. Мускулите й се съкращаваха вече почти неконтролируемо, на границата на припадъка от непрекъснатото напрежение на ограничителните колани.
Една ръка се протегна и натисна копчето за изключване на уреда. Движещата се лента внезапно потрепери и спря. Тя вдигна поглед и срещна очите на Лутър.
— Мисля, че ти е повече от достатъчно, Уотсън — тихо й каза той.
— Още не.
— Тук си от повече от три часа.
— Да, тъкмо започвах — сърдито измърмори тя. Включи отново пътечката и гуменките й отново заплющяха о бягащата лента.
Лутър не преставаше да я гледа, очите му впити в нейните, тялото му увиснало във въздуха на нивото на нейния поглед. Тя мразеше да я разглеждат по този начин, дори в този момент мразеше и самия Лутър, понеже усещаше, че очите му проникваха през нея и достигаха до нейната болка и самосъжаление.
— Няма ли да бъде по-бързо, ако просто си размажеш главата в ей оня ръб, а? — попита той.
— По-бързо — да, но не и по-болезнено.
— Ясно. За да е истинско наказание, трябва да боли, така ли?
— Точно така.
— А какво ще кажеш, ако ти кажа, че всичко това са глупости? Защото е точно така. Губиш си времето и силите. Кеничи умря, защото беше болен.
— Ами нали точно това ми е работата? За това съм изпратена.
— И не можа да го спасиш. Което автоматично те превръща в издънката на НАСА, а?
— Така е.
— Е, не е така. Защото тази титла принадлежи на мен.
— Да не би да има някакво състезание за това?
Той отново се пресегна и изключи уреда. Бягащата пътечка отново престърга и спря. Той я гледаше право в очите, а погледът му беше повече от гневен. Нейният също.
— Случайно да си спомняш моята издънка? На „Колумбия“?
Тя не отвърна; нямаше нужда. Всички в НАСА я помнеха. Бе се случила преди четири години, по време на един полет, чиято мисия беше поправката на един от информационните сателити. Лутър бе назначен като специалист, който трябваше да задейства отново сателита след приключването на ремонтните и профилактични работи по него. Екипажът бе изстрелял сателита в космоса от външния товарен шлюз. Малките ракетни двигатели се бяха включили тъкмо навреме и успешно бяха коригирали височината на орбитата му.
След което изведнъж сателитът бе спрял да се подчинява на каквито и да било команди. Бе се превърнал в мъртво парче метал, в струващ няколко милиона долара боклук, безполезно кръжащ около Земята. Кой бе отговорен за това?
Почти незабавно отговорността падна върху плещите на Лутър Еймис. В бързината си да го изведе в орбита, той бе пропуснал да въведе няколко важни софтуерни кода — или поне така твърдеше частният предприемач, извършил ремонта. Лутър настояваше, че напротив, той бе въвел кодовете и че сега искат да го превърнат в изкупителна жертва за грешка, вероятно допусната от самия производител на сателита. Макар широката публика да не бе много запозната с тези спорове, те бяха добре известни на всеки служител на НАСА. Лутър бе изваден от всички списъци за предстоящи полети. Бе му отредена незавидната роля на астронавт — призрак. Макар да се числеше към астронавтите, той сякаш бе станал невидим за онези, които определяха екипажите на изстрелваните совалки.
Допълнително усложняващо ситуацията обстоятелство бе и фактът, че Лутър бе чернокож.
В продължение на три години той бе обречен на страданията на забвението, в резултат на което страданието му непрестанно растеше. Единствено подкрепата на близките му приятели сред останалите астронавти — и най-вече на Ема — го бе задържала в редиците им. За себе си той бе сигурен, че не бе допуснал никаква грешка, но много малко бяха онези, които му вярваха. Известно му беше, че хората говореха зад гърба му. Лутър бе човекът, когото предубедените сочеха като жив пример за малкото случаи, в които НАСА не бе избрала „подходящия човек“. През тези години той упорито се бе борил да запази достойнството си, въпреки че често бе усещал хищните нокти на отчаянието.