— С други думи — рече Карпентър — „Кенеди“ е извън плановете.
— О, „Кенеди“ определено е извън играта. Поне за следващите три или четири дни.
Карпентър въздъхна.
— Е, поне знаем какво ни очаква. Сега да видим как стоят нещата с „Едуардс“.
Въздушната база „Едуардс“, разположена в една котловина край Сиера Невада в Калифорния, едва ли бе най-подходящото място за приземяване на совалката. Ако все пак се стигнеше до решение за използването й, това щеше да доведе до допълнително забавяне за профилактика при подготовката й за следващия старт, понеже тя трябваше да бъде транспортирана обратно до „Кенеди“, на гърба на някой „Боинг 747“.
— За нещастие — продължи метеорологът — с базата „Едуардс“ също имаме известен проблем.
В стомаха на Карпентър започна да се образува един твърд възел. Това бе началото. Така започваха неговите лоши предчувствия. Така ставаше винаги, когато после върху им се изсипваше цял водопад от нещастия. Като ръководител на космическите полети със совалки, той си бе поставил за задача да анализира основно всеки един провал, авария или нещастие. Обикновено лесно успяваше да разнищи проблема от неговото възникване до няколко грешни, макар и на пръв поглед невинни и незначителни решения. Понякога проблемът идваше от завода производител, от разсеяността на някой от Механиците, който, примерно, бе неправилно запоил връзките на някой от контролните панели. Дори нещо толкова колосално и баснословно скъпо като телескопа „Хъбъл“ имаше в началото дефектни лещи.
Така че в този момент той не можеше да се отърси от чувството, че някой ден щеше да си спомня точно това събиране и да се пита: „Какво друго трябваше да направя? Какво можех да направя, за да предотвратя катастрофата?“.
Вместо това зададе въпроса:
— Какви са условията над базата „Едуардс“?
— В този момент над тях виси плътна облачна покривка на височина малко повече от две хиляди метра.
— Което автоматично ги изключва като възможност.
— Точно така. Дотук бяхме със слънчевата Калифорния. Но пък съществува една вероятност за частично разсейване на облаците в рамките на следващите двадесет и четири до тридесет и шест часа. Може би ще ни се усмихнат поносими условия за приземяване, ако решим да поизчакаме. В противен случай, тръгваме направо към Мексико. Току-що прегледах информацията в метеорологичната база данни и мисля, че базата Уайт Сандс изглежда е идеалното място. Чисто небе, скорост на приземния вятър два и половина до пет метра в секунда. Без лоши метеорологични прогнози за следващите дни.
— Значи от нас зависи кое ще изберем — рече Карпентър. — Да изчакаме докато над „Едуардс“ се разчисти небето. Или направо да заминаваме за Уайт Сандс. — Той огледа залата, като търсеше други мнения.
Един от ръководителите на програми се обади:
— Мисля, че совалката може да изчака горе. Да ги оставим скачени с Международната космическа станция толкова, колкото е необходимо. Докато времето се оправи. Аз лично не виждам належащи причини, които да ни притискат толкова, че да сме готови да ги приземим на място, което е далеч от оптималното.
Далеч от оптималното беше твърде меко казано. Уайт Сандс не беше нищо повече от една равна ивица земя, твърде отдалечена от каквото и да било, чието оборудване се свеждаше почти само до очертаващите пистата метални цилиндри.
— Нали ставаше дума за възможно най-бързото прибиране на трупа на земята — обади се Тод Катлър. — Поне за да има някакъв смисъл от аутопсията.
— Да, имам предвид това обстоятелство — отвърна ръководителят на програмата. — Но нали претегляме възможностите си. Уайт Сандс доста ни ограничава в това отношение. Наблизо няма никаква болница или оборудване, в случай на проблеми при кацането. Всъщност като се вземат предвид всички обстоятелства, аз лично предлагам да изчакаме дори повече, докато времето над „Кенеди“ се оправи. Логично погледнато, това е най-доброто за програмата. Тук и по-бързо ще придвижим совалката за следващия старт, и по-бързо ще я подготвим. Междувременно екипажът й може да използва Международната космическа станция като хотел за следващите няколко дни.