Още няколко ръководители на програми кимнаха одобрително с глава. Всички те се придържаха към най-консервативния подход. Екипажът беше в безопасност, докато се намираше в орбита. Спешното прибиране на трупа на Кеничи Хирай бе избледняло на фона на проблемите, които биха възникнали, ако използваха Уайт Сандс за площадка за приземяване. Карпентър си представи всички въпроси, ако не дай боже, кацането на площадката в Уайт Сандс завършеше с катастрофа. Представи си и въпросите, които той самият би задал, в случай, че обсъждаше решението на друг директор на полетите в подобна ситуация. „Защо не изчакахте да се оправи времето? Каква беше причината за това бързане?“
Правилното решение беше онова, което предполагаше най-малко рискове, като при това изпълняваше и най-важните цели на мисията.
И така, той реши да избере златната среда.
— Три дни са прекалено много време — започна той. — Така че предлагам да изключим напълно „Кенеди“ от плановете. Нека изберем „Едуардс“. Може би утре ще се прочисти небето над Калифорния. — Той погледна към метеоролога. — Накарайте тези облаци да си отидат.
— Дадено. Ще ги накараме да си изплачат насъбрания дъжд.
Карпентър погледна часовника на стената.
— Така, точно след четири часа ще събудим екипажа. Тогава ще им съобщим новината, че ще трябва да отложат прибирането си.
9 август
Джил Хюит се събуди задъхана. Първата й мисъл беше, че се дави, че с всяко свое следващо вдишване вместо въздух тя поема вода.
Отвори очи и с ужас установи, че към нея се носеше цяло ято опалесциращи медузи, или нещо подобно. Задави се, после си пое дълбоко въздух, но отново се закашля. Внезапното раздвижване на въздуха от кашлицата й накара медузите да се разбягат в противоположна посока.
С мъка се измъкна от спалния си чувал и запали лампите. С безкрайно удивление видя, че пред очите й танцуваха хиляди прозрачни сфери, хвърлящи меки отблясъци.
— Боб! — извика тя. — Ела, отнякъде имаме теч!
Горе, откъм командната зала се чу гласът на О’Лиъри:
— Господи, какво, дявол го взел е това?
— Вади маските! — нареди Китридж. — Всички с маски, докато не сме сигурни, че това не е нещо отровно.
Джил отвори шкафа, извади чантата за предпазване от биологична зараза и разхвърля към Китридж, Мърсър и О’Лиъри маски и очила поотделно, докато слизаха по стълбата към средната палуба. Всички бяха по бельо, както бяха спали, никой не бе имал време да се облече.
След като си поставиха маските, отново насочиха вниманието си към плуващите прозрачни сфери.
Мърсър се пресегна и хвана една от тях с ръка.
— Хм, странно — каза той, — не е много меко. Обаче е лигаво. Като лигавица или силикон.
След това О’Лиъри, като лекар на борда, също хвана една от сферичките и я доближи до очите си да я разгледа по-подробно.
— Това дори не е течност.
— Но пък много прилича — обади се Джил — и така се държи.
— Но е повече със свойствата на желатин. Почти като…
Всички се стреснаха, щом от високоговорителите се разнесе високата музика от Хюстън. Беше кадифеният глас на Елвис Пресли, който пееше „Сини велурени обувки“, мелодията, с която Хюстън обикновено ги събуждаше.
— Добро утро на всички на борда на „Дискавъри“ — долетя до тях бодрият глас на Капкома. — Време е за събуждане, момчета и момичета.
Китридж отвърна:
— Вече всички сме будни, Хюстън. Само че тук горе имаме, ъ-ъ, един необясним проблем.
— Проблем ли?
— Ами става дума за някакъв разлив или теч. Опитваме се да определим какво е точно. Представлява някаква лигава материя. С млечен синьо-зелен цвят. Много напомня на малки топченца опал, които обаче летят навсякъде около нас. Разпространили са се вече и на двете палуби.
— Сложихте ли си маските?
— Да.
— А намерихте ли източника?
— Нямаме и най-малка представа.
— Добре, ей сега ще се допитам до контрола на животоподдържащите системи и околната среда. Може би те ще се сетят за какво става въпрос.
— Каквото и да е, не ми изглежда отровно. Всички ние сме спали, докато то си е текло и се е носило из въздуха. Но никой не изглежда болен. — Китридж погледна към екипажа си, който все още носеше маските и те всички закимаха отрицателно с глава.