Ярките езици на единия от запалените ракетни двигатели за маневри в орбита внезапно блеснаха откъм носа на совалката. „Дискавъри“ започна да навежда носа си надолу и да се движи назад. Едновременно с това делтовидното крило откъм десния борд се вдигна нагоре, но не достатъчно бързо, за да освободи място на главния панел със слънчеви батерии на станцията. Сърцето на Ема замря в очакване на най-лошото.
Лутър прошепна:
— Мили боже!
— Аварийната капсула! — изкрещя Григс, обзет от паника. — Всички бързо в аварийната капсула.
Във въздуха се замятаха ръце и крака във всички посоки, докато всеки от екипажа на станцията се опитваше по-бързо да се измъкне от шлюзовото уширение. Николай и Лутър бяха първите, които минаха през вратата. Ема тъкмо бе стиснала дръжката й и се опитваше да се придърпа напред, когато в ушите й нахлу оглушителният звук от стърженето на два масивни метални предмета и пукането на алуминия при усукването и деформацията му по време на сблъсъка.
Космическата станция потрепери и при последвалия трус тя успя да зърне как стените на шлюза се раздалечиха една от друга, лаптопа на Григс се преметна още веднъж във въздуха, а по ужасеното лице на Дайана се стичаше пот.
Светлините премигнаха и угаснаха. В мрака на пресекулки тревожно замига червената предупредителна светлина.
После се чу и писъкът на сирената.
14.
Ръководителят на полетите Ранди Карпентър наблюдаваше катастрофата на големия преден екран.
В момента на сблъсъка той усети удара толкова силно, сякаш някой действително бе стоварил юмрук в гръдната му кост и несъзнателно, сякаш да се защити, бе вдигнал ръката си и я бе притиснал до гърдите си.
В продължение на няколко секунди в Залата за управление на полетите настъпи мъртвешка тишина. Няколко десетки смаяни лица бяха вперили погледи в стената пред себе си. На централния екран се виждаше картата на Земята и траекторията на совалката. Вдясно бяха замрелите графики на програмата за скачване и близки операции. „Дискавъри“ и Международната космическа станция бяха представени като две неподвижни диаграми. На фона на очертанията на станцията совалката приличаше на малка детска играчка.
В Залата за управление на полетите изведнъж избухна хаос.
— Шефе, нямаме връзка — обади се пръв Капкома. — „Дискавъри“ не отговаря.
— Шефе, все още получаваме данни от терморегулиращите системи.
— Шефе, няма спад в налягането на кабината на совалката. Няма данни за кислороден теч…
— Ами станцията? — прекъсна ги Карпентър. — Имаме ли връзка със станцията?
— Не може да установим връзка. Но налягането в ударения модул пада…
— Какво е нивото?
— Ами сега е седемстотин и десет… шестстотин и деветдесет. По дяволите! Прекалено бързо е.
„Пробив в корпуса на станцията!“ — мина през ума на Карпентър. Но това не беше техен проблем. С него щяха да се оправят хората от контрола на станцията в съседната зала.
Инженерът, отговарящ за задвижващите системи изведнъж се намеси в радиовръзката.
— Шефе, получавам данни от запалване на маневрената система на совалката, F2 U, F3 U, F1 U. Някой се опитва да я подкара.
Главата на Карпентър се изправи рязко. На екрана графиките на програмата за близки операции все още не помръдваха, но докладът на инженера по задвижването му бе достатъчен, за да знае, че маневрените минидвигатели на „Дискавъри“ току-що бяха запалени. Едва ли беше просто случайна детонация; екипажът се опитваше да отдалечи совалката от станцията. Но докато не се възстанови радиовръзката с тях, никой не можеше да каже със сигурност какво е състояние на хората в совалката. Дори не знаеха дали са живи.
Това бе най-ужасният сценарий, онзи от който той най-много се бе страхувал. Мъртъв екипаж в совалка, която обикаля в орбита около Земята. Въпреки че Хюстън можеше да контролира повечето от маневрите й от Земята, никой не можеше да я приземи успешно без помощта на екипажа. Поне едно живо човешко същество бе необходимо, за да контролира навлизането в атмосферата и самото кацане. Без този някой зад контролния пулт, „Дискавъри“ щеше да си остане в орбита, един призрачен кораб, който мълчаливо кръжи около Земята, докато накрая орбитата му паднеше толкова ниско, няколко месеца по-късно, че една нощ да изгори в атмосферата като падаща звезда. Това бяха кошмарните картини, които прелитаха през въображението на Карпентър, докато се нижеха секундите, а в Залата за управление на полетите паниката растеше с всяка от тях. Не можеше да мисли какво ставаше в момента на космическата станция, чийто екипаж може би в този момент се мяташе в агония вследствие главоломната декомпресия. Неговата основна задача бе „Дискавъри“. Нейният екипаж, чието оцеляване изглеждаше все по-малко вероятно с всяка изтекла секунда мълчание.