— По дяволите! Това било високо напрежение!
— Трябва да го срежем, няма начин! — рече Ема.
— Да-да! И да получа внезапно катранен тен! Няма да стане!
— Тогава как ще затворим вратата?
Лутър се обади:
— Дръпнете се назад! Бързо в лабораторията! Ще изолираме целия отсек! Ще затворим този край на станцията.
Григс отново погледна към искрящия кабел. Не му се искаше да затваря второто шлюзово уширение, тъй като това означаваше да жертват както японския, така и европейския модул, от които щеше да изтече всичкия въздух и да станат напълно недостъпни. Освен това така щяха да се простят и със скачващия модул, който също се намираше тук.
— Налягането пада, момчета! — извика Дайана, взряла се в ръчния барометър. — В момента е шестстотин двадесет и пет милиметра! По-добре идвайте всички тук и да затваряме проклетия модул!
Ема вече дишаше учестено в опита си да поеме липсващия въздух. Хипоксия. Всички щяха да припаднат след броени секунди, ако спешно не предприемеха нещо. Тя дръпна Григс за ръката:
— Идвай! Това е единственият начин да спасим станцията!
Той кимна отнесено и тръгна с Ема към американската лаборатория.
Лутър се опита да издърпа шлюзовата врата, но дори не успя да я помръдне. Сега, след като бяха от другата страна на уширението, им се налагаше да дърпат, а не да бутат вратата, което значително усложняваше задачата им. Освен това трябваше да преодолеят налягането на изтичащия въздух, при това в помещение, чието налягане бързо спадаше.
— Мисля, че ще се наложи да зарежем и този модул! — извика Лутър. — Оттегляйте се към шлюзовото уширение и се помъчете да затворите следващата врата!
— По дяволите, не! — викна Григс. — Няма да оставя и този модул!
— Григс, нямаме избор. Не мога да издърпам вратата!
— Тогава дай на мен! — Григс сграбчи дръжката и с всички сили се опита да издърпа вратата. Тя се помръдна едва няколко сантиметра, преди той да я пусне изтощен.
— Ще убиеш всички ни, заради шибания модул! — изкрещя отново Лутър.
Изведнъж Николай закрещя решението на проблема:
— „Мир“! Ще захраним теча! Чувате ли, ще захраним теча! — И се изстреля през вратата на лабораторията към руската част на станцията.
„Мир“. Всички незабавно разбраха за какво говореше той. За 1997 година. Когато „Прогрес“ се сблъска с модула „Спектър“ на станцията „Мир“. И тогава имаше пробив в корпуса, в резултат на който „Мир“ започна да губи скъпоценните си запаси от въздух. Но руснаците, които имаха много по-голям опит в управлението на пилотирани космически станции, имаха готов отговор на аварийната ситуация — захраниха теча. Отвиха вентилите на резервните бутилки кислород, за да вдигнат налягането в модула. Не само че това им осигуряваше време за работа, но и така се намаляваше разликата в наляганията, така че по-лесно да могат да затворят шлюзовата врата.
Николай се появи отново в лабораторията, понесъл две големи кислородни бутилки. Трескаво той отвъртя крановете на вентилите докрай. Въпреки воя на сирените, всички чуха оглушителното съскане на изтичащия от бутилките въздух. Николай хвърли и двете бутилки в уширението. Така щеше да захрани теча. Налягането щеше да се вдигне и от другата страна на шлюзовата врата.
Да, но в момента изливаха кислород в помещение с оголен проводник, по който течеше ток, помисли си Ема, при спомена за искрите. Дали това нямаше да причини експлозия.
— Сега! — извика Николай. — Хайде да се опитаме да затворим вратата!
Лутър и Григс сграбчиха дръжката и задърпаха с всички сили. Дали заради техните обединени усилия и отчаяние, или поради това, че кислородните бутилки бяха намалили разликата в наляганията в двете помещения, вратата малко по малко започна да се затваря. Най-после Григс я заключи.
За момент той и Лутър увиснаха неподвижни във въздуха, като нито един от тях не можа да промълви и дума от изтощение. Когато Григс се обърна, лицето му цялото проблясваше от потта на фона на премигващите червени отблясъци.
— А сега да вземем да поразчистим тази бъркотия тука.
Лаптопът все още се носеше във въздуха, там където го беше оставил в първо шлюзово уширение. Докато гледаше към светещия екран, той бързо написа няколко команди. За всеобщо облекчение сирените замлъкнаха. Проблясващите червени светлини също изгаснаха, но тяхното място зае едно меко жълтеникаво сияние откъм аварийните табла. Най-после можеха да разговарят, без да им се налага да крещят.