— Въздушното налягане вече е шестстотин и деветдесет и продължава да се покачва — каза Григс и се засмя с облекчение. — Май ни се размина.
— Но защо сме все още в аварийна опасност трета степен? — попита Ема и посочи жълтата светлина на екрана.
Трета степен означаваше едно от следните три неща: резервният или навигационният компютър бе извън строя, бе повреден единият от стабилизационните жироскопи или бяха изгубили късовълновата си радиовръзка с контролната зала в Хюстън.
Григс натисна още няколко клавиша.
— Връзката е. Няма я никаква. Вероятно „Дискавъри“ е ударила и панела с антената ни. А както изглежда и част от слънчевите ни батерии отдясно също са повредени. Тук липсва и единият фотомодул. Значи затова все още не ни достига електричество.
— В Хюстън сигурно са се побъркали да се чудят какво става с нас — рече Ема. — На всичко отгоре сега нямаме и връзка. Параноята е пълна. Ами какво става с „Дискавъри“? Те имат ли повреди?
Дайана вече се бе заела с радиовръзката космос — космос.
— „Дискавъри“ не отговаря. Може би са извън обсега на УКВ.
Или всички са мъртви и няма кой да отговори.
— Не можем ли да си върнем светлината? — обади се Лутър. — Нали можеше да се пренасочи захранването?
Григс отново защрака по клавишите. Част от елегантността и красотата на космическата станция се състоеше в множеството резервни варианти, с които човек разполагаше, за да извърши едно и също нещо. Всеки от захранващите проводници бе конструиран така, че да осигурява с електричество даден модул, но също така можеше и да се пренасочва, в случай на необходимост. Макар да бяха изгубили един от фотоелектрическите модули, те имаха на разположение три други, от които можеха да черпят енергия.
Григс се изправи и обяви:
— Колкото и изтъркано да ви звучи, ето: Нека бъде светлина! — С тези думи, той натисна един клавиш и светлините на модула леко се усилиха. Макар да не беше както преди, сега поне можеха да се движат из модулите без проблем. — Пренасочих енергията. За съжаление сега някои от по-маловажните участъци от товарния отсек останаха без електричество. — Той изпусна дълбока въздишка и погледна към Николай. — Трябва все пак да се свържем с Хюстън. Тук ти си наред, Николай.
Руснакът веднага разбра какво се искаше от него. Залата за управление на полета в Москва поддържаше собствена, отделна връзка със станцията. А сблъсъкът не бе засегнал руската част от станцията, нито антената за свръзка.
Николай кимна отсечено с глава и рече:
— Да се надяваме, че Москва си е платила сметката за тока.
Точка 3–7 — изпълнена.
Точка 3–8 — изпълнена.
ОПС в режим 3-0-4, професионална версия.
Джил Хюит се задъхваше от болка. С всяко натискане на бутоните по контролния панел в пръстите й сякаш се забиваха нажежени игли. Главата й беше като зрял пъпеш, който всеки момент можеше да се пръсне. Полезрението й така се бе стеснило, че сякаш гледаше през дълга и тясна черна тръба, а на всичко отгоре бутоните и другите превключватели сякаш нарочно се разбягваха във всички посоки, щом тя посегнеше към някой от тях. За да натисне някой клавиш, й бе необходима цялата концентрация, на която бе способна, а той през това време се размиваше и се местеше под пръста й. Сега се опитваше да различи показанията на уреда, отчитащ посоката и траекторията на полета, докато зрението й сякаш нарочно караше екрана да се мята и върти. „Не мога да го видя, не мога да определя дали се отклоняваме встрани или се накланяме…“
— „Дискавъри“, вече навлизате в атмосферата — обади се Капкома. — Корпусните задкрилки на автомат.
Джил присви очи над панела и посегна към ключа, който отново се отдалечи извън обсега й…
— „Дискавъри“?
Треперещият й пръст най-после го достигна и включи на позиция автомат.
— Потвърждавам — прошепна тя и отпусна немощно рамене.
Вече компютрите управляваха совалката, от тях зависеше прибирането им на Земята. Тя не можеше да вярва на себе си, ако хванеше лоста. Дори не знаеше още колко време щеше да остане в съзнание. Черните тунели все повече се приближаваха пред очите й и хищно поглъщаха светлината. За пръв път тя можа да чуе свистенето на въздуха, който се триеше о корпуса на совалката и усети как тялото й изведнъж залепна за облегалката на командирското място.
Капкома млъкна. Совалката се намираше в комуникационно затъмнение, тъй като докато се носеше с огромната си скорост през горните слоеве на земната атмосфера, космическият кораб избиваше електроните от въздушните молекули и създаваше йонизационно поле около себе си, през което не можеха да преминат никакви радиовълни. Тази миниелектромагнитна буря бе причината за прекъсването на всякаква радиовръзка. В продължение на следващите двадесет минути тя щеше да бъде само с кораба си и свистящия въздух.