Никога преди не беше се чувствала толкова сама.
Усети как автопилотът леко издигна носа нагоре, после го килна встрани, като така убиваше главоломната им скорост. Представи си как бе светнала външната част на корпуса и стъклата на пилотската кабина, дори усети топлината им, все едно слънцето грееше върху лицето й.
Отвори очи. И видя мрака.
„Къде изчезнаха светлините? — запита се тя. — Къде е нежното сияние на стъклото?“
Премигна с очи. Отново и отново. Разтри очите си, сякаш за да насили ретината си да възприеме светлината, сякаш така можеше да прогледне. Посегна към контролния панел. Хюстън не можеше да приземи совалката, освен ако тя не щракнеше нужните превключватели в нужното време, трябваше да се извадят въздушните сонди и да се спусне колесникът. В противен случай те не можеха да я приземят жива. Пръстите й пробягнаха по многобройните бутони, ключове и лостове. От устата й се откъсна вой на отчаяние.
Бе ослепяла.
15.
На 1247 метра над морското равнище въздухът над въздушната база Уайт Сандс беше сух и разреден. Пистата се простираше по продължението на отдавна пресъхнало речно корито в пустинна долина, която се намираше между планинските вериги Сакраменто и Гваделупа на изток и планината Сан Андрес на запад. Най-близкият град беше Аламогордо в щата Ню Мексико. Почвата беше твърда и суха и затова тук бяха оцелели само най-устойчивите на суша представители на пустинната растителност.
Преди мястото бе служило за тренировъчна база на военни изтребители. През десетилетията то бе използвано и за много други цели. По време на Втората световна война тук е бил построен военнопленнически лагер за германците. Тук Съединените щати взривиха първата си атомна бомба, конструирана също недалеч от пистата, в Лос Аламос, Ню Мексико. Телени заграждения и немаркирани правителствени сгради бяха разпръснати навсякъде по долината, а тяхното предназначение и предмет на дейност бяха загадка дори за местните жители.
През бинокъла Джак можеше да види омарата, затрептяла над самолетната писта в далечината. Писта 16/34 бе ориентирана в посока север-юг, със съвсем малко отклонение. Бе с дължина пет километра и широчина сто метра — напълно достатъчно да се приземи и най-тежкотоварният реактивен самолет, дори в силно разреден въздух като местния, който изискваше доста по-дълги от обикновеното писти за излитане и кацане.
Джак и неговите колеги се намираха на запад от мястото, където щеше да се приземи совалката, заедно с малък конвой от автомобили на НАСА и Американската космическа агенция, в очакване на „Дискавъри“. Разполагаха с носилки, кислород и дифибрилаторен апарат, както и нужните материали, медикаменти и средства — всичко, което можеше да се побере в една съвременна линейка. При приземявания в Космическия център „Кенеди“, обикновено имаше над сто и двадесет души специално подготвени за посрещане на совалката. Тук обаче, сред тази пустинна местност, те бяха малко повече от двадесет, едва осем от които медицински персонал. Някои от екипа по посрещане бяха вече облекли специалните предпазни костюми, които биха им осигурили защита в случай на възпламеняване на течове по двигателите на совалката. Те щяха първи да се приближат до космическия кораб и благодарение на атмосферните си сензори можеха да се справят с евентуалните опасности от експлозии, преди да допуснат лекари и сестри до екипажа.
Един далечен тътен накара Джак да премести бинокъла и да погледне на изток. Към тях летяха хеликоптери, толкова много, че приличаха на злокобен рояк от черни оси.
— Какво е това? — попита Блуумфелд, който също бе забелязал хеликоптерите.
Вече всички от групата по посрещане бяха обърнали погледи към небето на изток, а много от тях започнаха да мърморят.
— Да не би да е някакво подкрепление? — предположи Джак.
Ръководителят на конвоя, който следеше радиовръзката, поклати глава.
— От Управление на полета казаха, че не са техни.
— Но въздушното пространство трябва да е чисто за „Дискавъри“ — възмути се Блуумфелд.