— Сондите са извадени — съобщи Механиката. — Успя. Намерила е превключвателя!
Карпентър вече можеше да си разреши да диша отново. Да се надява.
— Четвърта S маневра — обади се Траекторията. — Насочва се вече към пистата.
— „Дискавъри“, как се чувствате?
Една минута и тридесет секунди до кацането. „Дискавъри“ се носеше със скорост деветстотин шестдесет и пет километра в час, намираше се на височина две хиляди четиристотин и четиридесет метра, която бързо намаляваше. Пилотите наричаха този етап „летящата тухла“, тежка, без двигатели, планираща само върху делтовидните си крилца от двете страни. Втори опит нямаше да има, совалката трябваше да се приземи сега или никога. По един или друг начин.
— „Дискавъри“? — обади се отново Капкома.
Джак вече я виждаше, малка блестяща точка в небето, а след нея оставаше димната следа от двата корекционни реактивни двигателя. Когато направи последния си завой, преди да се насочи към пистата, където щеше да се приземи, приличаше на сребърна стружка, блеснала на слънцето.
— Хайде рожбо! Страхотна си! — възкликна Блуумфелд като я видя.
Всичките три дузини хора от екипа по посрещане споделиха неговия ентусиазъм. Всяко приземяване на совалка си бе истински повод за празненство, една победа, толкова затрогваща, че в очите на много от наблюдаващите на земята се появяваха истински сълзи. Погледите на всеки от тях бе обърнат нагоре, към небето, всяко сърце биеше с ускорен ритъм, докато тази малка сребърна стружка, тяхната рожба, леко се плъзваше към пистата, за да кацне отново на Земята.
— Красавица е. Господи, истинска кралица!
— Така е!
— А как се насочва само! Браво миличка!
Ръководителят на конвоя, който внимателно слушаше радиовръзката с Хюстън, изведнъж изправи гръб и се напрегна целият.
— Проклятие! — извика той. — Колесникът не е спуснат!
Джак се обърна към него.
— Какво?
— Екипажът не е спуснал колесника!
Главата на Джак се отметна сякаш от само себе си към приближаващата се към пистата совалка. Сега тя се намираше едва на тридесет метра над земята и се движеше със скорост почти петстотин километра в час. Наистина, колесникът не се виждаше.
Сред всички присъстващи изведнъж настъпи мъртвешка тишина. Никой не можеше да повярва на очите си. Радостта им бе заместена от стъписване. И ужас.
„Спусни го! Спусни скапания колесник!“ Джак едва се удържаше да не изкрещи.
Височината й беше около двадесет метра над пистата, насочването й бе перфектно. Десет секунди до кацането.
Само някой от екипажа можеше да спусне колесника. Никой компютър не можеше да щракне ключа, не можеше да извърши нещо, което изискваше човешка ръка. Нито един компютър не можеше да ги спаси.
Петнадесет метра височина, а скоростта все още беше над триста и двадесет километра в час.
Джак не гореше от желание да види по-нататъшния развой на събитията, но просто нямаше как да затвори очи. Не можеше да се обърне. Видя как първа опашката на „Дискавъри“ се удари о земята и разпиля цял фонтан от искри, а по пистата захвърчаха откъснати от термоустойчивата обшивка плочки. От тълпата се изтръгнаха болезнени викове и стонове, щом и носът на тяхната рожба се разби о настилката на пистата. Совалката се завлачи по корем настрани, а след нея се разхвърча цял вихър от всякакви парчета и искри. Делтовидното крило се отчупи и изсвистя като черната коса на смъртта високо над главите на онемелия екип по посрещането. Корпусът на совалката продължи да се влачи по пистата с оглушително стържене.
После и другото крило се откъсна и се разхвърча във въздуха на парчета.
„Дискавъри“ напусна пистата и се плъзна по пустинния пясък. Високо във въздуха се издигна торнадо от пепел и пясък, което скри последните секунди от приземяването на совалката от погледа на всички. До ушите на Джак достигнаха крясъците на тълпата, но той самият не можа да произнесе и дума. Не можа и да помръдне от мястото си. Шокът от видяното дотолкова бе вцепенил тялото му, че за миг му се стори, че той всъщност е извън него в някакво кошмарно измерение и се носи във въздуха като средновековен призрак.
После облакът от пепел започна да се разстила и той видя совалката, полегнала на една страна, като ранена птица, а край нея се валяха нейните купища отломки.
Изведнъж конвоят се раздвижи. Щом изръмжаха двигателите на автомобилите, Джак и Блуумфелд се метнаха отзад в една от линейките и потеглиха към мястото на катастрофата, подскачайки от дупките в пустинното поле. Въпреки рева на двигателите, Джак успя да чуе един друг звук — плътен, пулсиращ и злокобен.