Тя тихо каза:
— И ти, Джак.
После отключи колата си и седна зад волана. Пъхна ръка в джоба си и изрови оттам пръстена. Загледана в него, в сумрака на колата, тя си спомни седемте години брак, които той олицетворяваше. Брак, вече почти приключил.
Пусна халката обратно в джоба си. Усещаше лявата си ръка гола, незащитена. „Ще трябва да започна да свиквам с това“ — помисли си тя и завъртя контактния ключ.
3.
10 юли
Щом доктор Джак Макелъм чу сирената на първата линейка, каза:
— Хайде, момчета, време е за рокендрол.
Когато излезе на рампата, където спираха линейките, усети как пулсът му рязко се ускори, а адреналинът като мощна вълна се вля в нервната му система. Той нямаше и най-малка представа какъв спешен случай идваше към болницата „Майлс Мемориал“. Знаеше единствено, че линейките ще докарат повече от един пациент. По радиостанцията съобщиха само, че става дума за верижна катастрофа с повече от петнадесет автомобила по шосе №1-45, с две жертви и около двадесет ранени. Макар да бяха изпратили най-критичните случаи в „Бейшор“ и „Тексас Мед“, всичките по-малки болници в района, включително „Майлс Мемориал“, бяха вдигнати на крак, за да поемат потока от ранени.
Джак огледа още веднъж рампата, за да се увери, че всички от екипа му са в готовност. Другият лекар от спешно отделение — доктор Ана Слезак, бе застанала точно до него, мрачно и войнствено настроена. Останалите им помощници бяха четири сестри, един санитар и един твърде уплашен стажант. Завършил само преди месец медицинското училище, стажантът беше най-зеленият член в екипа на „Бърза помощ“ и на всичкото отгоре беше безнадеждно непохватен. „Тоя е само за психиатър“ — помисли си Джак.
Линейката направи завой на рампата и даде назад, сирената спря воя си. Джак рязко отвори задната й врата и видя първия си пациент — млада жена, главата и вратът й бяха обездвижени с шина. Русата й коса бе придобила ръждив цвят от кръвта. Щом я издърпаха с носилката от линейката, той успя да види ясно лицето й и по тялото му пробягна ледена тръпка.
— Деби — промълви той.
Тя го погледна, очите й бяха мътни и изглежда не можа да го разпознае.
— Аз съм Джак Макелъм — каза й той.
— О, Джак — каза тя, затвори очи и изстена. — Главата ме боли.
Той леко докосна рамото й и се опита да я успокои.
— Ей сега ще се погрижим за теб, миличка. Само не се тревожи.
Санитарите подкараха количката през летящата врата към операционната зала.
— Познаваш ли я? — попита го Ана.
— Съпругът й е Бил Ханинг. Астронавтът.
— От онези, които сега са горе, в орбиталната станция? — Ана се замисли. — Май ще трябва да проведем един наистина далечен разговор.
— О, няма никакъв проблем да им се обадим, ако се наложи. В Космическия център „Кенеди“ ще ни свържат незабавно.
— Искаш ли аз да я поема? — Това беше един съвсем уместен въпрос. Всички лекари обикновено избягваха да лекуват приятели и близки, просто защото ако познаваш добре пациента на операционната маса, едва ли ще успееш да останеш обективен. Макар той и Деби някога да бяха учили заедно, Джак я възприемаше просто като позната, не и приятелка, така че сега не чувстваше пречки да вземе ролята на неин лекуващ лекар.
— Няма проблеми, ще се справя — каза той и тръгна след количката към операционната. Вече обмисляше предстоящите си действия. Видимо тя имаше повърхностна рана на главата, но първо трябваше да се увери, че няма фрактури по черепа или гръбначния стълб.
Докато сестрите й вземаха кръв за лабораторните изследвания и внимателно разрязаха останалите по нея дрехи, лекарят от линейката набързо съобщи на Джак какво се беше случило.
— Била е може би пета кола в катастрофата. Доколкото може да се каже, блъсната е отзад, завъртяла се е на една страна, после са я ударили още веднъж от страната на шофьора. Нейната врата беше доста намачкана и хлътнала.
— В съзнание ли беше, като я открихте?
— За няколко минути бе обелила очите, но се свести, когато я вкарвахме в линейката. Първо, разбира се, я обездвижихме, целият гръбнак. Кръвното налягане и сърдечната дейност бяха нормални. Явно е една от щастливките. — Колегата му поклати глава. — Да бяхте видял този след нея.