Може би всички те бяха изгубили вяра.
Каспър обобщи:
— Въпреки всичко можем да стартираме навреме. Даже и без маймуна в пилотската кабина.
— Разбира се. Можеш да качиш вътре Бриджит.
— Да, да, а кой ще ми вдига телефоните?
— Маймуната, естествено.
Двамата мъже се засмяха. Приличаха на двама войника, които разделяха последната си цигара преди битката, в която най-вероятно щяха да загинат.
— Значи ще го направим, а? — каза Съли. — Ще летим?
— Нали затова се строят ракетите, за да летят.
— Е, тогава… — Съли си пое дълбоко въздух и на лицето му отново се появи изражението на пакостника. — Трябва всичко да бъде като хората. Ще извикаме и вестниците и кабелните канали. Един огромен сенник с шведска маса и море от шампанско. Дяволите да го вземат, покани и моето свято братче, заедно с всичките му дружки в НАСА. Ако е писано да се взриви по време на старта, поне ще имаме възможността да се оттеглим от бранша със стил.
— Да бе. Ние винаги сме правили нещата със стил.
Двамата отново се ухилиха.
Каспър се изправи.
— Оздравявай бързо, Съли — рече той. — Ще ни трябваш за „Апогей III“.
Бриджит все още стоеше в чакалнята.
— Е, какво става? — попита го тя.
— Стартираме по график.
— Без екипаж?
Той кимна.
— Ще си я управляваме от контролната кула.
За негова изненада, тя изпусна шумна въздишка на облекчение.
— Алилуя!
— За какво толкова си се зарадвала? Нашият човек остава в болницата и ще пази леглото доста време.
— Тъкмо затова. — Тя преметна малката си дамска чантичка през рамо и се обърна към изхода. — Значи няма да се качи горе, за да оплеска пак нещата.
11 август
Николай Руденко доплува до външния шлюз, докато Лутър се гърчеше като червей в опитите си да се намъкне в долната част от космическия скафандър. До дребничкия Николай Лутър беше като някакъв екзотичен великан с огромните си рамене и крака като антични колони. Докато Николай бе избледнял като чаршаф от прекараните месеци на борда на Международната космическа станция, кожата на Лутър дори бе задълбочила още кафявия си блясък. Той беше един доста стряскащ контраст на фона на бледите лица, които населяваха техния луминесцентен свят. Тъй като Николай вече бе облечен в скафандъра, сега се носеше край колегата си, готов да му помогне с обличането на горната част от екипировката за работа в открития космос. Говореха малко — просто никой от тях не бе в настроение за глупави шеги.
Двамата бяха прекарали най-мълчаливата си нощ на станцията, докато спяха в камерата на външния шлюз, за да могат телата им да се нагодят на по-ниското атмосферно налягане от петстотин двадесет и осем милиметра живачен стълб — приблизително две трети от това в орбиталната станция. В скафандрите им налягането щеше да бъде дори още по-ниско, към двеста двадесет и два милиметра. Просто скафандрите не можеха да бъдат надути повече, тъй като крайниците на костюма също щяха да се подуят и втвърдят, и щеше да им бъде невъзможно да ги местят или свиват. Но да минат направо от нормалното за човека налягане, което се поддържаше на борда на станцията, в ниското налягане на космическия скафандър би било също като да изплуват твърде бързо на повърхността от дълбините на океана. Всеки астронавт бе достатъчно трениран, за да издържи на натоварванията. Азотните балончета, които биха се оформили в кръвния им поток, щяха да запушат малките кръвоносни съдове и капилярите, като щяха да лишат мозъка от така необходимия му кислород. Последиците щяха да бъдат фатални — парализа и сърдечен удар. Подобно на тежководолазите, астронавтите също трябваше да дадат на телата си време за адаптация към променящото се въздушно налягане. Една нощ преди излизането им в открития космос, двамата бяха промили дробовете си със стопроцентов кислород и се бяха затворили в камерата на външния шлюз, за да се подготвят за „излета на открито“. В продължение на часове те бяха останали в тясната камера, която едва ги побираше, тъй като вече беше претъпкана с всякакво оборудване. Определено мястото не беше за хора, страдащи от клаустрофобия.
Вдигнал ръце над главата си, Лутър продължаваше да се гърчи като червей, докато облече и горната армирана част от скафандъра си, която бе окачена на една от стените на херметичната камера. Танцът му беше доста изтощителен. Най-накрая главата му се промуши през вратния отвор на костюма и Николай му помогна да намести поясната свръзка, като по този начин се съединяваха горната и долната част от скафандъра.