След това те сложиха шлемовете си. Когато Николай погледна надолу към мястото, където трябваше да влезе пръстенът на шлема му в жлеба на горната част на скафандъра, той забеляза нещо блестящо по вътрешния метален ръб на жлеба. Конденз, най-вероятно, помисли си той и намести шлема на мястото му. Поставиха си ръкавиците. Опаковани изцяло в скафандрите си, те отвориха люка и преминаха в съседното помещение, след което го изолираха херметически. Сега се намираха в още по-тясна стаичка, в която едва имаше място за двама им, заедно с издутите раници с животоподдържащите им уреди.
Предстоеше им тридесетминутна настройка на дишането. Докато вдишваха чист кислород и прочистваха кръвта си от последните остатъци от азот, Николай бе затворил очи и мислено се подготвяше за предстоящото му излизане в космоса. Пред себе си имаха сериозна работа трябваше да освободят карданното съединение на панелите със слънчеви батерии и да ги насочат към слънцето, в противен случай щяха да почувстват остър недостиг на електричество. От онова, което Николай и Лутър щяха да свършат през следващите шест часа, зависеше изцяло съдбата на цялата станция.
Въпреки че цялата тази отговорност тегнеше върху уморените му рамене, Николай с нетърпение очакваше да излезе през външния люк. Да излезеш в открития космос бе нещо като второ рождение, все едно плодът отново се показваше от утробата на майката, която в този случай представляваше тесния люк на херметичната камера, а след него се виеше пъпната връв, чийто край оставаше в станцията и която осигуряваше астронавта да не полети през безкрайния космос, в случай на злополука. Ако ситуацията не беше толкова сериозна, той дори щеше с радостно вълнение да очаква полета в открития космос — там където нямаше стени и където под краката си щеше да вижда ослепителната синева на Земята.
Но образите, които изпълниха мислите му, докато със затворени очи чакаше да изтекат тридесетте минути, съвсем не бяха радостни. Онова, което той виждаше в съзнанието си, бяха лицата на мъртвите вече астронавти. Представяше си как „Дискавъри“ се бе стоварила от небето, как едва не се бе взривила при кацането. Представяше си екипажа й, привързан към седалките, с уродливо разкривени крайници, като манекени, представи си как изпукваха гръбнаците им от неимоверното натоварване, а сърцата им експлодираха.
— Вашите тридесет минути изтекоха, момчета — долетя в ушите им гласът на Ема. — Време е за декомпресията.
С лепкави от потта ръце Николай отвори очи и видя как Лутър отвъртя крана на помпата, която щеше да изкара всичкия въздух от камерата. Докато той със съскане излиташе навън, стрелката на налягането бавно се движеше надолу. Ако някъде по костюмите им имаше пробив или бяха недобре херметизирани, сега щеше да проличи най-добре.
— Всичко наред ли е? — попита Лутър и провери скобите, където се захващаха въжетата, които щяха да ги предпазват от пропадане в глъбините на безкрайността.
— Аз съм готов.
Тогава Лутър отвъртя люка и последният въздух излетя в космоса.
За момент и двамата останаха неподвижни, вперили погледи в стряскащата чернота на космоса. После Николай изплува навън и се скри от погледа на камерите.
— Виждам ги да излизат — каза Ема, която следеше внимателно движенията им на телевизионните екрани, чийто сигнал идваше от монтирани по външния скелет на станцията камери. Зад тях се влачеха осигурителните въжета.
Извадиха сандъците с инструменти от една кутия от външната страна на корпуса и после, придържащи се към специалните стъпала с ръце, поеха нагоре, към повредения от совалката участък. Когато минаваха край едната от камерите, точно под масивния корпус на станцията, Лутър им махна с ръка.
— Гледате ли шоуто, а? — долетя до тях гласа му.
— Виждаме ви идеално по външните камери — каза им Григс. — Но за сметка на това камерите на скафандрите ви не работят.
— И тази на Николай ли?
— Нито една от двете. Ще се опитаме да открием проблема.
— Добре, тогава ние продължаваме да лазим напред по корпуса, докато открием повредата.
Двамата изчезнаха от обхвата на първата външна камера. Измина доста време, през което не се виждаха на нито един монитор. После Григс ги посочи.
— Ето ги. — На втория монитор се виждаше как двамата мъже, облечени в трудноподвижните скафандри бавно напредваха нагоре, като се захващаха с ръце за специалната стълба по външния скелет на орбиталната станция. После отново се скриха от погледа, тъй като попаднаха в обхвата на повредената трета камера.