— Наближавате ли, момчета? — попита Ема.
— Почти… почти стигнахме — отвърна й Лутър, задъхан от усилията.
„Не бързайте, искаше й се да им каже тя. Пазете си силите.“
Измина почти цяла вечност, през която от двамата астронавти в открития космос не се чу нито дума. Ема усети как пулсът й се ускори, а тревогата й нарасна. Станцията вече бе достатъчно повредена, не им достигаше електроенергия. Нищо не биваше да се случи по време на тази ремонтна акция. „Ех, ако Джак беше тук“, мина й през ума. Джак беше голям спец по поправката на всякакви джунджурии, можеше да открие повредата и поправи за отрицателно време всеки двигател на моторна лодка или да скалъпи някое късовълново радио от стари части. А в орбита най-ценните инструменти бяха чифт умели ръце.
— Лутър? — повика го Григс.
Отговор не последва.
— Николай? Лутър? Моля, обадете се.
— Мамка му! — прозвуча гласът на Лутър.
— Какво? Какво виждате, кажете? — попита Григс.
— Застанал съм точно на мястото и, човече, тука е истинска каша. Целият участък Р-6 от главния корпус е усукан. „Дискавъри“ явно е отсякла секция 2-В от слънчевите панели и от сблъсъка корпусът се е усукал нагоре. Явно после се е завъртяла и е отрязала антената на късовълновата радиовръзка.
— Как смяташ? Ще можете ли да поправите всичко?
— Антената не е проблем. В сандъчето има резервна, така че просто ще я подменим с нова. Но панелите на слънчевите батерии от лявата страна — просто можем да забравим за тях. Ще ни трябва чисто нов корпус, за да се справим.
— Добре. — Григс уморено разтри лицето си. — Окей, значи ще ни се наложи да се справяме без един от фотоенергийните модули. Мисля, че не е голям проблем. Но трябва да преориентираме секция Р-4 от панелите, иначе сме загубени.
Последва пауза, през която Лутър и Николай продължиха напред, катерейки се по главния корпус на станцията. Изведнъж те изчезнаха от обхвата на камерите; след това Ема ги видя бавно да преминават край една от следващите камери с огромни раници по гърбовете, сякаш бяха тежководолази, движещи се при огромното налягане на океанските води. Спряха се край секция Р-4 на захранващите панели. Единият от тях се спусна от другата страна на главния корпус и се взря в механизма, който свързваше и насочваше огромните криле на слънчевите батерии за главния корпус.
— Карданната връзка също е усукана — рече Николай. — Не може да се изправи.
— Не можеш ли да я освободиш? — попита Григс.
Последва бърза размяна на реплики между двамата астронавти. После Лутър каза:
— Трябва ли да има естетичен вид, като свършим?
— Ами доколкото е възможно. Но помнете, че ако не ни докарате малко повече ток, наистина ще загазим здравата.
— В такъв случай, мисля, че ще можем да приложим подхода с активно участие на нашите мускули.
Ема погледна озадачена към Григс.
— Дано да е това, за което си мисля?
Лутър беше този, който й отговори на въпроса.
— Ей сега ще измъкнем най-тежкия чук и ще оправим скапаняка както ние си знаем.
Беше все още жив.
Доктор Айзък Роман погледна през прозорчето на вратата към нещастния си колега, който седеше на болничната койка и гледаше телевизия. Беше потънал в канала с анимационни филмчета. Пациентът го наблюдаваше с такова увлечение, че несъзнателно бе отворил уста. Дори не погледна към сестрата, облечена в защитен скафандър, която влезе в стаята, за да отнесе недокоснатия от обяд поднос с храна.
Роман натисна комутатора.
— Как се чувстваш днес, Натан?
Доктор Натан Хелзингер се стресна и обърна поглед към прозореца на вратата, където видя Роман, който бе от външната страна.
— Добре съм. Просто се чувствам напълно здрав.
— Никакви симптоми до този момент, така ли?
— Казах ви вече, нищо ми няма, здрав съм.
Роман го изгледа изпитателно. Мъжът наистина изглеждаше здрав, макар лицето му да бе малко бледо и напрегнато. Беше го страх.
— Кога ще мога да изляза оттук? — попита Хелзингер.
— Изминали са едва тридесет часа.
— При астронавтите симптомите се появиха най-рано на осемнадесетия час.
— Да, но това беше в условията на безтегловност. Не знаем какво да очакваме тук, така че по-добре да не рискуваме. Знаете това, колега.