Прекъснах го.
— Къде е свободният космос?
— Няма такъв.
— Изобщо ли? Тогава докъде се простират границите на владенията?
— До безкрая — отговори той с гордост.
В първия миг се сепнах. Някак си преди това не си бях представял, че всяка педя пространство е нечие притежание. В края на краищата обаче беше естествено — все някой трябваше да е собственик.
— Искам да отида в Американския космос — казах аз. Тогава не мислех, че ще има някакво значение, но се оказа, че греша.
Чиновникът кимна намръщено. Провери биографията ми до петгодишна възраст — нямаше смисъл да се връща по-назад — и ми връчи Окончателното разрешение.
На космодрума заварих кораба си напълно обслужен и готов за полет. Успях да се издигна без произшествия и едва когато Земята стана голяма колкото глава на карфица, осъзнах, че съм сам.
На петдесетия час от полета отидох да проверя склада с хранителните продукти и забелязах, че един от чувалите с картофи има малко по-особена форма и не прилича на останалите. Отворих го и вместо петдесет килограма картофи, видях момиче.
Нелегален пътник. Вторачих се в младата жена, зяпнал от учудване.
— Е — каза тя, — няма ли да ми помогнеш да изляза? Или предпочиташ да завържеш чувала и да забравиш?
Помогнах й.
— Картофите ти са много неравни — каза тя.
Аз забелязах с одобрение неравностите по нейното тяло. Беше стройна, с рижа коса, дръзко, изпоцапано лице и замислени сини очи. На Земята с удоволствие бих изминал десет мили, за да се запозная с нея. В космоса обаче не бях толкова сигурен.
— Можеш ли да ми дадеш нещо за ядене? — попита тя. — Откакто тръгнахме съм само на сурови моркови.
Направих й сандвич.
— Какво правиш тук? — попитах, докато се хранеше.
— И да ти кажа, няма да разбереш — отговори тя между две хапки.
— Ще разбера.
Отиде до илюминатора и се вгледа в красивите звезди — повечето американски — които пламтяха в пустия американски космос.
— Исках да съм свободна — отговори ми.
— Моля?
Тя се изтегна на койката ми.
— Може би ще ме вземеш за романтичка — каза, тихо. — Аз съм от глупачките, които рецитират поезия сами на себе си през нощта и които се просълзяват при вида на някоя абсурдна малка статуетка. Пожълтелите есенни листа ме карат да треперя, а росата по зелената трева ми напомня за сълзите по цялата Земя. Психотерапевтът ми твърди, че не мога да се приспособя.
Затвори очи уморено и това бе напълно разбираемо. Да прекараш петдесет часа в чувал за картофи сигурно е доста изтощително.
— Земята ме смазваше — продължи тя. — Повече не можех да търпя… дисциплината, йерархиите, лишенията, студената война, топлите войни, всичко… Исках да се смея свободно, да тичам по зелени поля, да се разхождам в горите, без някой да ме безпокои, да пея…
— А защо се качи при мен? — попитах.
— Защото и ти си се отправил към свободата. Ще си отида, ако искаш.
Идеята беше доста глупава на такова разстояние от Земята, а не можех да си позволя да хабя гориво за връщане.
— Можеш да останеш — казах й.
— Благодаря — отвърна тя тихо. — Наистина ме разбираш.
— Да, да — кимнах. — Но най-напред ще трябва да изясним някои неща. Първо…
Но тя вече бе заспала на леглото ми, с доверчива усмивка на устните.
Претърсих чантата й веднага. Намерих пет червила, пудриера, флакон парфюм Венера V, сборник поезия с меки корици и значка, на която пишеше: „ФБР, Специален следовател“.
Подозирах го, разбира се. Обикновените момичета никога не говорят по този начин, а агентите — винаги.
Почувствах се поласкан, че правителството все още се интересува от мен. Така космосът изглеждаше по-малко самотен. Корабът продължаваше напред, в дълбините на американския космос. Работех по петнайсет часа на всеки двайсет и четири и така успявах да поддържам системите на кораба в относителна изправност. Мейвис О’Дей (така се наричаше моята шпионка) готвеше и се занимаваше с домакинството. Монтира няколко скрити камери за следене, които шумяха отвратително, но аз се преструвах, че не забелязвам.
При тези обстоятелства, отношенията ми с госпожица О’Дей останаха изцяло прозаични.
Пътуването вървеше нормално — дори щастливо — докато не се случи нещо.
Бях задрямал над пулта за управление. Изведнъж някъде вдясно отзад припламна силна светлина. Скочих на крака и съборих Мейвис, която тъкмо сменяше филма в една от камерите.