Единадесет четиридесет и пет, времето за отлитане, нямаше да бъде спазено, но това беше само официалното разписание, с други думи, пълна измислица. Капитан Фолън искаше да получи „пролука“ за излитане от банкокската контролна кула в дванадесет и пет. В съвременния свят на гражданската авиация бе най-важно да получиш пролука за излитане и кацане. Ако пропуснеш пролуката си в Западна Европа или Северна Америка, може да висиш цял час и да чакаш друга.
Не че едно двадесетминутно забавяне имаше значение. Той знаеше, че може да успее. Поради силните насрещни ветрове над Пакистан и южните части на Афганистан планът за полета му предвиждаше времетраене от тринадесет часа и двадесет минути. В часовите зони имаше седем часа разлика. Щеше да кацне в Лондон към шест и двадесет в студено януарско утро с температура около нулата, далеч от нощния Банкок, където термометърът показваше двадесет и шест градуса и невъобразимо висока влажност.
На вратата се почука и в пилотската кабина влезе главният стюард със списъка на пътниците. Той и хората му ги бяха преброили.
— Четиристотин и пет, капитане.
Всичко съвпадаше. Фолън подписа списъка на багажа и го подаде на Палфри, който излезе, за да го предаде през последната останала отворена врата на наземния персонал на „Бритиш Еъруейз“. Извън грамадната летателна машина довършваха задачите си последните служители от поддръжката. Багажният отсек бе затворен, маркучите бяха извадени, колите се оттеглиха. Гигантът щеше да запали четирите си огромни двигателя и да потегли.
В първа класа господин Сеймор си беше позволил да съблече красивото си копринено сако, което сега висеше в предния гардероб. Той остави копринената си вратовръзка, но разхлаби възела й. До него вдигаше мехурчета чаша шампанско и главният стюард му бе дал нов брой на „Файненшъл Таймс“ и „Дейли Телеграф“. Сноб от главата до петите, господин Палфри обичаше „качеството“. Във времената, когато дори холивудските звезди приличаха на скитници, беше истинско облекчение да се грижиш за качеството.
В пилотската кабина Фолън контролираше проверките на системите. През прозореца се виждаше влекачът, онази анонимна, но жизненоважна машина, без която „Спийдбърд“ 10 не можеше да отиде никъде, тъй като носът му сочеше право към терминала и не можеше да обърне без чужда помощ.
Капитанът получи от банкокския наземен контрол разрешение за запалване на двигателите. В момента, в който малкият, но мощен влекач затегли боинга назад, четирите двигателя започнаха да оживяват. Фолън нямаше нужда от помощ — тази задача щеше да изпълни спомагателният генератор.
По негово нареждане вторият пилот вдигна едната си ръка към панела над главата си и натисна бутона за стартиране на четвъртия двигател, докато с другата контролираше горивната му система. Той повтори тази операция още три пъти. Междувременно автоматичният контрол бавно увеличаваше подаването на гориво.
Влекачът изтегли боинга по деветдесетградусова дъга, така че носът му да сочи към пистата. Когато свърши, шофьорът се обади в пилотската кабина по микрофона си, все още включен близо до предното колело на самолета, и поиска да натиснат спирачките.
Имаше право — този тайландец искаше да доживее до старини. За да откачи микрофона, той трябваше да слезе от влекача и да отиде до носа на боинга. Шофьор на влекач, изчезнал под предното колело на боинг, излиза отзад като пържола за хамбургер. Фолън натисна спирачката и му съобщи. На петнадесет метра под него тайландецът откачи микрофона, отдръпна се и вдигна флага, както го изискваше правилникът. Капитанът признателно му махна с ръка и влекачът се отдалечи. Наземният контрол му даде разрешение да се отправи към пистата и го прехвърли на контролната кула.
На ред 34 семейство Хигинс най-сетне се бяха настанили. Имаха късмет. Място Ж беше свободно и целият ред бе за тях. Джон Хигинс зае място Г, което се намираше от едната страна, жена му седна в отсрещния край. Джули се намести между тях и се засуети, докато не се увери, че на Пуки й е удобно и ще може спокойно да поспи.
„Спийдбърд“ 10 се приближаваше към пистата, насочван единствено с предното си колело, управлявано от лявата ръка на Фолън. Капитанът поддържаше постоянна връзка с контролната кула. Когато стигна до края на главната писта, той поиска и незабавно получи разрешение за излитане. Това означаваше, че може да продължи и да излети, без да спира.
Боингът зави по пистата, подравни носа си по централната линия и капитанът натисна дроселите напред, после се пресегна към няколко бутона пред себе си. Четирите двигателя автоматично увеличиха мощността си.