— Беше пъхнат между две чаши кафе, Хари. Реших, че трябва да го донеса на теб, а не в пилотската кабина.
Хари Палфри приятелски му намигна.
— Правилно, Саймън. Браво. Сигурно е от някой побъркан. Остави го на мен и се заеми със закуската.
Той проследи с поглед отдалечаващия се младеж, като забеляза стегнатия му закръглен задник под униформения панталон. Беше работил с много стюарди, бе спал с повече от достатъчно, но този беше направо върхът. Може би на „Хийтроу“… Хари Палфри погледна плика, намръщи се, помисли си дали да не го отвори, но накрая се качи по стълбичката и почука на вратата на пилотската кабина.
Това беше просто формалност. Главният стюард винаги можеше да влиза тук. Вторият капитан седеше отляво и гледаше светлините на приближаващия се бряг. Капитан Фолън го нямаше. Стюардът почука на вратата на стаята за почивка. Този път изчака.
След тридесет секунди Ейдриън Фолън му отвори и прокара пръсти през косата си.
— Какво има, Хари?
— Нещо странно, капитане. Някой е оставил това в отсека между икономическата и бизнескласата, между две чаши кафе. Анонимно писмо, предполагам.
Стомахът на Ейдриън Фолън се сви. През тридесетгодишната му служба в компанията никога не бяха отвличали негов самолет, нито го бяха заплашвали с поставена бомба, но познаваше неколцина свои колеги, които бяха изпитали това на гърба си. Това бе вечният кошмар на пилота. И сега изглеждаше, че е или едното, или другото. Той разкъса плика и прочете писмото.
„ГОСПОДИН КАПИТАН, СЪЖАЛЯВАМ, ЧЕ НЕ МОГА ДА ПОДПИША ТОВА ПИСМО, НО В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ НЕ ЖЕЛАЯ ДА СЕ ЗАМЕСВАМ. ВЪПРЕКИ ТОВА, НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ СЪМ СЪВЕСТЕН ГРАЖДАНИН И СМЯТАМ, ЧЕ ТРЯБВА ДА ВИ СЪОБЩЯ КАКВО СЪМ ВИДЯЛ. ДВАМА ОТ ВАШИТЕ ПЪТНИЦИ СЕ ДЪРЖАХА ИЗВЪНРЕДНО СТРАННО И ПО НАЧИН, КОЙТО НЕ ПОДЛЕЖИ НА ЛОГИЧНО ОБЯСНЕНИЕ.“
По-нататък авторът подробно разказваше видяното и посочваше защо му се е сторило толкова странно, че да го определи като подозрително.
„ВЪПРОСНИТЕ ДВАМА ПЪТНИЦИ СА МЪЖ, КОЙТО ПРИЛИЧА НА ХИПИ — МРЪСЕН, ОКЪСАН, ОТ ОНЕЗИ, КОИТО СИ ПАДАТ ПО ТАКА НАРЕЧЕНИТЕ «ЕКЗОТИЧНИ ВЕЩЕСТВА». ТОЙ СЕДИ НА МЯСТО 30 В. НЕ ЗНАЯ МЯСТОТО НА ДРУГИЯ, НО СИГУРНО Е ОТ ПЪРВА ИЛИ БИЗНЕСКЛАСА.“
Следваше описание на елегантния. Писмото завършваше с думите:
„НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ НЕ ВИ БЕЗПОКОЯ, НО АКО ТЕЗИ ДВАМА МЪЖЕ ОРГАНИЗИРАТ НЕЩО НЕЗАКОННО, ВЛАСТИТЕ МОЖЕ БИ ТРЯБВА ДА БЪДАТ УВЕДОМЕНИ.“
„Надут задник“ — помисли си Фолън. Какви власти, ако не Управлението на митниците и акцизите на Нейно величество? И да шпионира собствените му пътници! Той подаде писмото на Хари Палфри. Главният стюард го прочете и прехапа устни.
— Среднощна среща? — предположи той.
Фолън знаеше за Хари Палфри, който знаеше, че той знае, затова капитанът внимателно подбра думите си.
— Нищо не показва, че са изпитвали влечение един към друг. Пък и къде другаде може да са се запознали, ако не в Банкок? Тогава защо да не си уговорят среща на „Хийтроу“? Защо се срещат пред тоалетна, в която не се опитват да влязат? По дяволите. Хари, би ли ми донесъл списъка на пътниците?
Докато главният стюард изпълняваше тази задача, Фолън се среса, оправи ризата си и попита втория капитан:
— Къде се намираме?
— Наближаваме гръцкото крайбрежие. Защо? Какво има, Ейдриън?
— Нищо.
Палфри се върна със списъка. На място 30 В седеше някой си Кевин Донован.
— Ами другият? Елегантният?
— Струва ми се, че го забелязах — отвърна главният стюард. — В първа класа, място 2 К. — Той прелисти списъка. — Господин Хюго Сеймор.
— Първо да проверим преди да се нахвърляме на заключения — каза капитанът. — Тихичко мини през първа и бизнескласата. Следи за кремави копринени панталони, които да се подават изпод одеялото. Погледни в гардеробите за кремаво копринено сако.
Палфри кимна и слезе долу. Фолън позвъни да му донесат силно черно кафе и се зае с обичайната си работа.
Системата за управление на полета, в която преди излитането беше въведен маршрутът им, се бе погрижила боингът да се движи по курса си. В момента летяха над Гърция и до кацането оставаха четири часа. Беше два и двадесет през нощта лондонско време и три и двадесет гръцко. Далеч под тях имаше разкъсани облаци и от време на време проблесваха светлини. Звездите ярко сияеха над тях.
Ейдриън Фолън имаше нормална гражданска съвест и естествено не можеше да се сравнява с анонимния задник от икономическата класа, но се намираше в затруднено положение. Нищо в писмото не показваше, че самолетът му е в опасност, и затова първата му реакция бе да не му обърне внимание.