Артър Конан Дойл
Гърбавият
Веднъж през лятото, няколко месеца след сватбата си, аз седях в своя кабинет и дремех над някакъв роман, допушвайки последната лула. Дневната ми работа бе свършена. Жена ми бе отишла в спалнята, прислугата заключваше вратите за през нощта, очевидно готвейки се също да се оттегли. Аз станах от мястото си и едва бях започнал да изтърсвам пепелта от лулата, когато изведнъж в преддверието се раздаде рязък звън.
Погледнах часовника — беше дванадесет без четвърт. Никой от гостите ми не можеше да дойде в такъв късен час. „Навярно е за някой болен — помислих аз, — пак няма да се спи цяла нощ.“
Като сбърчих недоволно лице, слязох долу в преддверието и отворих вратата. За мое учудване, вместо болен, на стълбите стоеше Шерлок Холмс.
— Здравейте, Уотсън — рече той. — Надявам се, че ще ми простите за това късно посещение?
— Влизайте, моля ви се, приятелю.
— Вие сте така изненадан и не е чудно — навярно сте се канели вече да си лягате! Хм! Виждам, не изоставяте ергенските привички и продължавате да пушите същия тютюн! Както винаги, издава ви пепелта по палтото. Като ви погледне човек, Уотсън, изведнъж може да се каже, че сте свикнали с униформата, никога няма да станете истински цивилен, докато не се откажете от навика да носите носна кърпа в ръкава на палтото. Ще ме приютите ли тази нощ?
— С удоволствие.
— Помните ли, вие говорехте някога, че за един човек у вас винаги ще се намери място на закачалката. Виждам, че няма чужди дрехи.
— Заповядайте, много ще ми бъде драго, ако останете да нощувате при мен.
— Благодаря. Очевидно сте имали работа с английски работници. Освен вреда, те нищо друго не донасят. Нали? Какво, вашият водопровод се е развалил?
— Не, газта — отвърнах аз учудено.
— Виждам следи от гвоздеите на работническите обуща.
— Искате ли да закусите?
— Не, благодаря, аз вече вечерях в Уотърлу, а една лула, ако позволите, ще изпуша с удоволствие.
Аз му подадох кутията с тютюна, а той седна на стола срещу мен и известно време пуши, без да произнесе нито дума. Отлично разбирах, че само много важна работа може да доведе при мене в такъв късен час през нощта моя другар и затова търпеливо чаках той сам да започне да разказва.
— Виждам, че днес сте били много зает — рече най-сетне, като ме гледаше лукаво.
— Да, не се излъгахте — отвърнах аз. — Разбира се, вие ще започнете да ми се смеете, но право казано, не разбирам как можахте да узнаете това?
Холмс се усмихна.
— Мили Уотсън, изглежда, че е време да зная вашите привички. Когато имате малко болни, вие ходите пеш, в противен случай вземате файтон. Вашите обуща са чисти и затова заключих, че сте намерили за възможно да отидете днес при болните с файтон.
— Превъзходно!
— И при това е така просто. Това е един от многото случаи, когато човек поразява събеседника с наблюдателността си само защото последният е изпуснал от очи или не е обърнал внимание на най-дребната и празна подробност, на която първият основава дедуктивния си извод. За нагледност ще ви приведа аналогичен пример. Всичките ви статии се нравят на четеца и го поразяват с въображението и изобретателността в областта на измислицата; вам пък те изглеждат най-прости и обикновени неща само защото в ръцете ви са се намерили изворите, отдето сте черпили материал за своята статия. Сега аз се намирам в положението на четеца, понеже държа не само няколко нишки, но една във висша степен странна случка, развълнувала някога човешкия мозък. Не ми достигат само една-две нишки, за да разнищя тази странна история, но аз се заричам, Уотсън, че ще се докопам до нея.
При тия думи очите на Холмс заблестяха и ярка руменина покри бледните му страни. За миг сякаш завесата се дръпна и откри неговата гореща дълбока натура, но само за миг. Когато го погледнах още веднъж, лицето му вече беше приело обикновения студен израз на пълен покой, заради който така често бяха го наричали автомат, а не човек.
— Задачата обещава да бъде много интересна — продължаваше той. — Според мене тя представлява дори изключителен интерес. В общи черти аз вече се опознах с тая работа и дори успях да си направя известно заключение. Вие ще ми услужите много, ако се съгласите да тръгнете заедно с мен.
— Знаете, че ужасно обичам да пътувам с вас.
— Утре трябва да замина за Олдършот. Не е ли много далеко за вас?
— Надявам се, че Джексън утре няма да откаже да отиде вместо мен при моите болни.
— Отлично. В единайсет и десет трябва да отпътуваме от Уотърлу.
— Бъдете спокоен, аз няма да закъснея.
— А сега, ако не сте много уморен, ще ви разкажа накратко какво се е случило и какво ни предстои да правим.