— Успях да се наспя до вашето идване и сега мога да остана буден колкото искате.
— Може би сте чели вече във вестниците за убийството на полковник Баркли от кралската гвардия.
— Не, нито съм чел, нито съм чувал.
— Е, значи в града още не са узнали за това. Убийството стана преди два дни. Ето подробностите му.
„Ройъл Малоус“, където служеше полковник Баркли, се смята, както ви е известно, за един от най-добрите ирландски полкове в английската армия. Той се отличи още в Крим и при Мотън и оттогава при всеки удобен случай се грижи да поддържа славата си. В понеделник до вечерта тоя полк се командуваше от Джеймс Баркли — храбър ветеран, който постъпил в него като доброволец, отличил се в битката при Мотън и оттогава блестящо се подвизава в службата, докато не стана командир на тоя полк, в който някога е бил прост войник.
Полковник Баркли се оженил още като подофицер за госпожица Нанси Девой, дъщеря на знаменосеца на същия полк. Разбира се, нейният прост произход малко му навредил и предизвикал много приказки сред офицерите в тоя полк. Но госпожа Баркли съумяла тъй да се постави, че скоро полковите дами я обикнали не по-малко, отколкото офицерите обичали мъжа й. Трябва да се отбележи, че тя е необикновено хубава; дори сега, въпреки тридесетгодишния съпружески живот, може да се нарече изящна и хубава жена.
В семейния си живот полковник Баркли, изглежда, е бил щастлив. Майор Мърфи, към когото се обърнах за справка, ме уверяваше, че той никога не е чувал двамата да се карат. Но изобщо личало, че полковник Баркли повече обичал жена си, отколкото тя него. Той не можел да живее без нея нито ден; тя пък, макар че винаги му била вярна и предана, външно не показвала особена привързаност. Въпреки това всички наоколо ги смятали за примерна съпружеска двойка. Ако се съди по отношенията им, никой не можел да очаква такъв трагичен край на техния щастлив наглед съпружески живот.
Полковник Баркли имал някои странни черти в характера си. Изобщо бил много мил, гостоприемен и добродушен стар войник, но понякога проявявал склонност да избухва и дори бил отмъстителен, макар че тези лоши качества като че ли никога не проявявал пред жена си. После майор Мърфи и петима офицери от тоя полк обърнаха вниманието ми върху още една особеност на характера му — на страшната угнетеност, която от време на време обземала полковника. Когато го нападала такава меланхолия, той ходел, по-мрачен от облак, с никого не разговарял и усмивката изчезвала от неговото открито, приятно лице. Освен това той се боял от самотата, особено на тъмно. Тая странност на възрастен човек, известен със своята храброст на стар войник, винаги давала храна за всички тълкувания и различни предположения.
Първа дружина от този полк от много години беше в Олдършот. Женените офицери живеели в собствени жилища и полковник Баркли вече отдавна наемал вила, наречена „Лашин“, отдалечена на половин миля от северния лагер. Западният край на вилата излизал от големия път, който минава на тридесет метра. Цялата прислуга на полковника се състояла от кочияш и две слугини. Домакинът, домакинята и прислугата били едничките обитатели на „Лашин“, деца Баркли нямал, а гости идвали рядко и никога не оставали да нощуват.
Ето какво ставало във вилата в злополучния понеделник между девет и десет часа вечерта. Госпожа Баркли, католичка, се увличала от благотворителност и била членка на дружеството „Сент Джордж“ за отглеждане на бедни деца. В понеделник в осем часа вечерта било назначено заседание на това дружество и госпожа Баркли заповядала обедът да бъде сложен по-рано, за да свари началото на заседанието. Кочияшът уверява, че като излизала от къщи, тя доста дружелюбно се простила с мъжа си и обещала скоро да се върне. После се отбила да вземе госпожица Морисън, млада девойка, която живее в съседната вила, и заедно отишли на заседанието. То продължило четиридесет минути и в девет и четвърт госпожа Баркли се върнала вкъщи, след като изпратила до вратата госпожица Морисън.
Сега трябва да опиша разположението на стаята, в която е било извършено убийството. В нея стопаните седели обикновено сутрин. Големите прозорци и стъклените врати гледат право към моравата, която отделя къщата от големия път. Тая морава, не по-голяма от тридесет метра, е заобиколена с ниска каменна ограда с желязна решетка. Завесите в тая стая никога не се спущали, понеже вечер обикновено тук никой не седял. Като се върнала вкъщи, госпожа Баркли сама запалила лампата и заповядала на слугинята Джейн Стюарт да й донесе чашка чай, което никога преди не била правила. Полковникът седял в трапезарията, но като чул, че жена му се е върнала, влязъл при нея в стаята. Кочияшът видял как той прекосил предната стая и влязъл при жена си. Тогава за последен път видял господаря си жив. След десет минути слугинята донесла чая, но като се приближила, била поразена, чувайки за пръв път, че господарите спорят. Тя почукала на вратата, но отговор не последвал; тогава натиснала дръжката, но вратата била заключена отвътре. Изтичала в кухнята, разказала за това на кочияша и на другата слугиня и заедно с тях се върнала в предната стая. Спорът продължавал и файтонджията с двете момичета твърдят, че се чували само два гласа — на полковника и на жена му. Баркли произнасял думите пресекливо и със задавен глас, тъй че не могло нищо да се разбере, а госпожа Баркли, напротив, викала високо. „Ти си страхливец — повторила тя няколко пъти. — Какво ще правиш сега? Дай ми живота! Аз няма да дишам с тебе един и същи въздух, няма да живея с тебе един живот! Ти си страхливец, негодник!“ След това изведнъж чули ужасния вик на мъж, шума от падането на тяло, пронизващ вик и стон на жена. Тъй като предчувствували, че в стаята става нещо лошо, кочияшът натиснал вратата и искал да я разбие. Но вратата не се поддавала, а слугините били тъй изплашени, че не могли да му помогнат. Тогава му хрумнало да избяга на двора и да влезе в стаята през стъклената врата. Така и направил. Едната половина на големия френски прозорец била отворена, което не е подозрително, като се вземе под внимание топлата вечер и лятното време. Той без мъка влязъл в стаята. Пред очите му се разкрила следната картина: господарката му била престанала да стене и лежала в безсъзнание на дивана; краката на полковника били на стола, главата на земята в локва негова кръв до ръба на печката.