Много лули изпуших аз, Уотсън, докато обмислях всички тия факти и се мъчех да възстановя истината! Няма съмнение, престъплението ще се разкрие от само себе си, стига само да се изясни къде е изчезнал ключът — това е съвсем ясно, значи в стаята е имало трети човек. А той е могъл свободно да влезе и да излезе от стаята през отворения прозорец. Аз бях убеден, че грижливото изследване на стаята и моравата около къщата ще ми открие следите на това тайнствено лице. Вие знаете моя метод, Уотсън. Нито една педя земя не остана неизследвана от мене и накрая открих следите — макар, да си призная, съвсем не такива, каквито очаквах. Въз основа на тия изследвания аз дойдох до заключение, че в стаята наистина е имало чужд човек, който е минал по моравата откъм пътя. Аз намерих пет ясни следи от човешки нозе: една на самия път, на онова място, където той се е промъквал през оградата, две — на моравата, и две най-ясни следи — на земята под самия прозорец. Очевидно тоя човек бързо е прекосил моравата, понеже върховете на обувките бяха по-ясно отпечатани отколкото, токовете. НО това никак не ме учуди, защото аз очаквах да намеря следите му; много повече ме порази и ме застави да си бия главата неговият спътник.
— Неговият спътник?
Холмс извади от джоба си лист тънка хартия и предпазливо го разгъна на коляното си.
— Какво ще кажете за това? — продължи той, като ми подаде листа.
На хартията бяха нарисувани следите на някакво малко животно. Имаше пет отпечатъка от нозе с дълги нокти, всяка следа голяма близо колкото малка лъжичка.
— Това е куче — казах аз.
— Нима сте чували за куче, което се катери по завесите? А аз намерих следите на това странно животно по завесите.
— Тогава е маймуна?
— Не, това не са следи от маймуна.
— Какво може да е тогава?
— Нито куче, нито маймуна, нито котка, нито никакво подобно на тях животно. Опитвах да определя породата му, като направих измервания. Виждате, че разстоянието между предните и задните крака е не повече от петнадесет дюйма. Ако прибавим дължината на шията и главата, ще се получи животно, дълго не повече от две стъпки, а може би и повече, ако има опашка. Животното се е движело и затова ние можахме да определим дължината му по време на движение. Във всеки случай дължината му е не повече от три стъпки. Затова можем да си представим животно с дълго туловище и къси крака. Жалко е, че то не е благоволило да ни остави поне малко снопче от космите си. Към всичко това трябва да се прибави, че то пълзи по завесите и принадлежи към месоядните.
— Откъде знаете, че е месоядно?
— Високо на стената бе окачен кафез с канарче: това животно се е покатерило по завесата, за да хване птичето.
— Какво е според вас това животно?
— О, ако можех да ви отговоря на тоя въпрос, щях да зная кой е убил полковник Баркли. Едно мога да ви кажа — че това животно прилича на белка и може би е малко по-голямо от нея.
— Но каква връзка има то с престъплението?
— Засега това е неизвестно, макар че ние вече доста знаем. Известно ни е, че някакъв човек е стоял на пътя и е станал свидетел на свадата между съпрузите Баркли, понеже завесите не са били спуснати и прозорецът е бил отворен. Знаете също, че той е прекосил моравата и е влязъл в стаята, придружен от странното животно. Предполагаме, че той или е убил полковника, или полковникът при неговия вид тъй се е уплашил, че е паднал и си е разбил главата в ръба на печката. Не се разбира само едно: защо е трябвало на тоя човек да задигне ключа.
— Според мене вашите наблюдения и изводи са направили това престъпление още по-тайнствено и забъркано.
— Съгласен съм с вас. Това само доказа, че работата е много по-трудна, отколкото изглеждаше на пръв поглед, и ме наведе на мисълта, че неправилно съм подходил към нея и че ще трябва да я разглеждам от друга гледна точка. Но, Уотсън, аз ви задържам. Лягайте да спите, а утре по пътя за Олдършот ще успея да ви разкажа останалото.
— Благодаря покорно! Вие спряхте на най-интересното място. Не, изкажете се докрай.
— Госпожа Баркли излязла от къщи в седем и половина в добро настроение. Тя изобщо никога не е била много нежна към своя съпруг, но когато излизала, както ни уверява кочияшът, те не са били скарани. Като се върнала вкъщи, първо влязла в стаята, където най-малко е очаквала да срещне мъжа си, и поискала чай, както правят това развълнуваните от нещо жени, и най-сетне, когато при нея влязъл полковникът, веднага започнала да се кара с него. Очевидно между седем и половина и десет се е случило нещо, което я е настроило против мъжа й. Но през цялото време с нея неотстъпно е била госпожица Морисън. Ясно е, че това момиче знае какво се е случило с госпожа Баркли, но го крие.