Отначало мислех, че може би старият войник е започнал изтихо да задиря младата девойка и че тя в порив на искреност е признала на жена му. С това напълно би могло да се обясни лошото настроение на госпожа Баркли, а също и нежеланието на госпожица Морисън да разкаже цялата истина. Но това предположение от само себе си рухна, когато си спомних, че госпожа Баркли е споменавала за някакъв Давид; при това полковникът толкова обичал жена си, че сигурно друга не би задирял. Не беше леко да се ориентирам в тая бърканица. Все пак аз отхвърлих мисълта, че между полковника и госпожица Морисън е имало някакви тайни връзки и още повече дойдох до убеждението, че госпожица Морисън трябва да знае защо госпожа Баркли изведнъж така се е променила към своя мъж. Затова се заех с госпожица Морисън, разказах й своите догадки и я предупредих, че госпожа Баркли е най-подозрителна и затова ако тя, госпожица Морисън, не разкаже цялата истина и не разясни случката, нейната приятелка ще се намери на скамейката на подсъдимите.
Госпожица Морисън, дребно, ефирно създание със страхливи очи и руси коси, въпреки очакванията ми, излезе доста проницателно момиче, нелишено от известен разум. Преди да отговори, тя помисли известно време, после обърна към мен лице, по което разбрах изведнъж, че тя се е решила, и ми разказа наистина нещо забележително. Предавам точно думите й:
„Обещах на приятелката си да не казвам никому онова, което съм видяла и чула, и исках да изпълня свято обещанието си. Но сега, когато самата тя е болна и не може да се оправдае и когато, както казвате, аз мога да я спася или поне да снема от нея позорното петно на подозрението, смятам себе си свободна от обещанието. Заповядайте, аз ще ви разкажа какво се случи в понеделник вечерта. Заседанието свърши около десет без четвърт и ние се връщахме вкъщи, минавайки през доста пустия площад до Хъдзън Стрийт, осветен само с един фенер в лявата страна. Като стигнахме фенера, аз видях някакъв прегърбен човек, който идваше към нас, както ми се стори, със сандък на плещите. Отначало той ми направи впечатление на ужасен урод — сакат, вървеше с наведена глава, сгънат на три, като едва влачеше изкривените си в коленете нозе. Като минавахме край него, той вдигна глава и ни погледна тъкмо в мига, когато светлината от фенера освети лицата ни. Изведнъж се спря и извика с нечовешки глас: «Боже мой, това е Нанси!» Госпожа Баркли побледня като платно и навярно би паднала на улицата, ако не бе я подхванало това безобразно създание. Аз исках да повикам полицай, но тя, за голямо мое учудване, започна много мирно да говори с човека.
— Мислех, че ти си умрял още преди тридесет години — каза с треперещ глас.
— Аз умрях — отвърна той, но трябваше да чуете с какъв ужасен тон бяха казани тия думи. Той имаше много тъмен цвят на лицето, но очите му горяха с такъв зловещ огън, че досега ги виждам в съня си. Косите и мустаците му бяха доста посивели, а цялото му лице бе покрито с бръчки и бе някак намръщено, приличаше на печена ябълка.
— Моля ти се, върви напред — помоли ме госпожа Баркли. — Трябва да кажа на тоя човек няколко думи. Не бой се, той нищо няма да ми направи.
Тя се мъчеше да скрие своето вълнение, но я издаваха смъртната й бледност и треперещите устни. Изпълних молбата й и двамата вървяха няколко минути, като разговаряха за нещо. После тя бързо тръгна с мен, а той остана под фенера, като силно размахваше жилестия си юмрук. До дома тя не пророни ни дума; само като се прощаваше с мене при вратата, хвана ме за ръка и ме помоли да не казвам никому за станалото.
— Това е мой стар познат, който се е върнал към света — каза тя.
Обещах да изпълня молбата й, тя ме целуна и оттогава не съм я виждала. Ето всичко, което ми е известно; мълчах досега само защото не подозирах каква опасност заплашва приятелката ми.“
— Този чистосърдечен разказ на девойката ми послужи, Уотсън, като искра, която пръсна светлина в тъмнината. Всички отделни факти, които досега нямаха връзка, се сбраха в свързано цяло и ми дадоха ясна представа за загадъчната случка. Естествено преди всичко трябваше да се намери оня човек, който е направил такова впечатление на госпожа Баркли, а това не беше трудно да се направи в Олдършот, където и цивилните, и военните са доста малко. Целия ден аз прекарах в търсене, и привечер, сиреч днес на мръкване, го намерих. И дори узнах, че се казва Хенри Уод и че живее на оная улица, където е срещнал жените. Тук се бил настанил преди пет дни. Като се представих за полковник, отговорен за разквартируването на полка, аз узнах от стопанката много интересни неща. Тоя човек е магьосник, фокусник и актьор, който дава вечерно време представления по ресторантите. Той винаги носи със себе си в сандъка някакво същество, за което хазайката не можеше да си спомни, без да изтръпне, понеже не била виждала никога нищо подобно. Тя ми разказа, че Хенри Уод използува понякога своята твар за представленията. После стопанката се учудваше как може тоя човек да живее на света с такива изкривени и изпочупени крайници. Понякога той говорел на някакъв странен език, а през последните нощи все плачел и стенел. От пари, изглежда, не се нуждаел, а последния път й заплатил за жилището с някаква странна пара, прилична, според нейното мнение, на стар гулден. Аз я помолих да ми покаже тая пара. Излезе, че това е индийска рупия.