Сега, друже мой, вие знаете докъде е стигнала работата и какво остава да се направи. Без съмнение той е тръгнал след жените, видял е през прозореца как се препират съпрузите и е влязъл в стаята, при което онова животно е изскочило от сандъка. Но това е малко; интересно е да узнаем какво се е случило в стаята, а това може да разкаже само той.
— Как, вие искате да го разпитате?
— Разбира се, но това трябва да стане пред свидетели.
— Непременно. Ако той открито си признае — отлично; в противен случай трябва да съобщим на полицията, за да го задържат.
— Дали ще го заварим вкъщи?
— Повярвайте ми, аз съм взел всички мерки. Едно от моите момченца го пази като зеницата на окото си и ще го последва където и да отиде. Ние навярно ще го намерим утре на Хъдзън Стрийт. А сега да ви задържам повече би било престъпление от — моя страна. Идете да спите. До утре!
На следния ден на обяд ние вече бяхме на мястото на престъплението, а сетне заедно вървяхме към Хъдзън Стрийт. Въпреки забележителната способност на моя приятел да прикрива чувствата и вълненията си, за мене не остана скрита силната му възбуда; аз пък при всички подобни пътешествия, ако, разбира се, моят приятел ме вземеше със себе си, изпитвах нещо средно между удоволствие и възторг.
— Ето я улицата — каза той, като завиваше надясно. — А ето и Саймън иде с доклада.
— Той е вкъщи, господин Холмс — рече едно малко арабче, което се затича към нас.
— Юнак си ти, Саймън! — отвърна Холмс, като погали момченцето по главата. — Да влезем, Уотсън. Той живее в тая къща.
После той изпрати визитната си картичка и заповяда да кажат на Уод, че иска да го види по важна работа.
След минута ние стояхме лице срещу лице с човека, който ни интересуваше, който въпреки горещото време седеше пред запалена печка. В стаята беше горещо и задушно. Той седеше на стол, свил нозе под себе си, сгънат на три. Правеше впечатление на страшен урод, но лицето му, обърнато към нас, макар и покрито с бръчки и резки, носеше следи на забележителна хубост. Той ни погледна подозрително с жълтеникавите си и блестящи очи и без да каже дума и дори без да стане, поотмести към нас два стола.
— Изглежда, вие неотдавна сте пристигнали от Индия, господин Хенри Уод? — запита любезно Холмс. — Аз дойдох да узная от вас подробности за смъртта на полковник Баркли.
— Чудно нещо, отде мога да ги зная аз?
— Виждате ли, ако работата не се изясни, вашата стара позната и Приятелка госпожа Баркли ще бъде осъдена на смърт.
Човекът трепна.
— Аз не ви познавам — заговори той забързано. — Не зная също защо ви трябва това, което искате да узнаете от мене. Можете ли да се закълнете, че казвате истината?
— Уверявам ви: полицията само чака да дойде госпожата в съзнание и веднага ще я задържи.
— Боже мой, и вие ли служите в полицията?
— Не.
— Защо ви интересува тогава това?
— Дълг е на всеки съвестен човек да възстанови истината и да защити невинния.
— Давам ви дума, че тя не е извършила престъплението.
— В такъв случай вие сте виновен за убийството на полковника?
— Не, и аз не съм виновен.
— Кой тогава според вас е убил полковник Джеймс Баркли?
— Уби го Провидението. Но истина ви казвам, аз отивах там с цел да го убия. Ако не беше го убила собствената му съвест, аз бих взел на душата си грях и бих го убил като куче. Искате да знаете как стана това? Не намирам за нужно да го скривам, понеже за мен няма нищо позорно. Ще трябва да се върна малко назад в разказа си. Вие ме виждате сега с камилска гърбица, с пречупени ребра, но някога ефрейтор Хенри Уод бе най-хубавият войник в 117 дружина. Ние бяхме тогава в Индия, в Бурти, и живеехме в казармите. В тая дружина служеше умрелият преди три дни подофицер Баркли. Нашият знаменосец имаше дъщеря — Нанси Девой, най-хубавата девойка на света. Двама души бяха влюбени в нея, но тя обичаше само един от тях. Като погледнете бедния нещастен урод, който се грее до печката, вие, разбира се, ще започнете да се смеете, ако ви кажа, че човекът, в когото бе влюбена тази девойка, бях аз. Но въпреки че тя ме обичаше, нейният баща искаше да я омъжи за Баркли. Аз бях вятърничав млад човек, а той бе много възпитан, сдържан и главно — скоро трябваше да бъде произведен офицер. Но аз щях да получа ръката й, ако изведнъж не бе се разразило въстанието, което преобърна цялата страна наопаки. Нашият полк, една батарея и мнозина прости граждани, деца и жени, бяха обсадени в Бурти. Десет хиляди бунтовници ни заграждаха и пазеха като хитри кучета капан с мишка. Две седмици ние издържахме обсадата; най-сетне целият ни запас от вода се свърши и единственото средство да се спасим беше да известим за това генерал Нейл, който със своята колона се движеше на север в страната. Да се втурнем през тълпата бунтовници не можехме с множество жени и деца и затова аз предложих да се промъкнем нощем през лагера на бунтовниците и да известим генерал Нейл за заплашващата ни опасност. Разбира се, моето предложение бе прието с радост и аз отидох при подофицера Баркли, понеже той по-добре от всички познаваше страната и затова можеше да ми даде полезен съвет. Той ми начерта път, по който можех да мина незабелязано през редиците на неприятеля, и аз същата нощ в десет часа тръгнах на опасния поход. Успешният изход на това пътуване можеше да спаси живота на хиляди, но като отивах, аз мислех само за един живот. Моят път минаваше по изсъхналото корито на един поток, което трябваше, както се надявахме, да ме спаси от неприятелските постове. Но едва успях да тръгна, когато ме нападнаха шест души, които очевидно ме дебнеха. В един миг аз бях свален на земята с ловък удар по главата и вързан за ръцете и нозете. Но тоя удар по главата не беше толкова болезнен за мене, както ударът в сърцето. От разговора на хората, които ме хванаха, аз можех да заключа, че подофицерът Баркли ме е издал на враговете с помощта на своя туземен слуга. Затова именно той тъй любезно ми бе предложил да начертае пътя, по който щях да мина през неприятелския лагер. Пък и върху това няма защо да се разпростирам много. Вие сами разбирате колко бе виновен пред мене полковник Баркли. На следния ден генерал Нейл избърза и освободи Бурти, но враговете ме заведоха дълбоко в страната. Много години минаха оттогава, докато ми се удаде да видя пак бели лица. Ужасно ме мъчеха и изтезаваха; опитвах се да избягам, но ме уловиха и пак ме мъчиха. В какъв вид ме оставиха — красноречиво сочи тялото ми. Някои от моите мъчители избягаха в Неапол и ме взеха със себе си, а после ме заведоха по-далеч на север. Скоро някакви северни жители нападнаха мъчителите ми и ги избиха; по такъв начин аз се освободих от едно робство, за да попадна в друго. Но оттук скоро избягах и вместо да отида на юг, тръгнах на север към Афганистан. Тук се скитах много години и най-сетне се върнах в Пенджаб и живях сред туземците; печелех пари, като показвах различни фокуси. Радост ли бе за мене да се върна в Англия и при своите другари такъв урод? Дори жаждата за мъст не можеше да ме застави да се върна у дома. Аз предпочитах Нанси и моите другари по оръжие да мислят, че Хенри Уод е умрял с изправен гръб, отколкото да го видят жив, но приличен на някаква маймуна. Те не се съмняваха в моята смърт и аз се радвах много на това. Чувах, че Нанси се е омъжила за Баркли и че той бързо е напреднал в службата, но дори и тази скръбна вест не можеше да ме застави да разкрия, че съм жив. Но когато остарях, започна силно да ме тегли към родината. Много години мечтаех и виждах дори насън светлозелените поля на милата Англия. Най-сетне реших да я видя още веднъж преди смъртта си. Имах доста пари, за да мога да пътувам на кораб, а после мислех да живея там, където има полкове, и исках да печеля пари, като показвам на войниците разни фокуси и рядкости. Аз сам произлизах от войнишка среда и затова добре бях изучил вкусовете й.