Колко ярко бе всичко! И колко истинско! Кошмарът, който го преследваше насън и наяве, се завърна и го впримчи в лепкава мрежа от безпощадна ярост, задуши всяка следа от състрадание и милост, а него запрати в бездна от нечовешки мъки. По тялото му полазиха ужасяващите стоножки, които Ерту използваше понякога, впиха челюсти в кожата му и запъплиха под нея, а отровните им щипци разпалваха безброй миниатюрни пожари след себе си. Те бяха навсякъде — върху него и в него, хилядите им крачка го гъделичкаха и го държаха нащрек, така че да усети още по-остро мъчението на изгарящата им отрова.
Да, Уолфгар отново беше пленник, ала за своя изненада установи, че този път съвсем не е беззащитен.
Без никакво усилие той вдигна лусканеца високо във въздуха, въпреки че мъжът едва ли тежеше по-малко от сто килограма и с първичен рев, дошъл от самите недра на изстрадалото му тяло, го запрати над кея.
— Не мога да плувам! — изпищя злощастникът и отчаяно размаха ръце и крака.
Това обаче не му помогна и той цопна във водата на пет-шест метра от кея, където запляска трескаво и се развика за помощ. Уолфгар му обърна гръб. И да го чуваше, с нищо не го показа.
Морик го изгледа изненадано.
— Не може да плува — отбеляза, когато варваринът се приближи.
— Значи сега е най-подходящият момент да се научи — студено отвърна Уолфгар, който мислено все още бродеше из задимените коридори на необхватните зандани на Ерту и периодично прокарваше ръце по тялото си в обречен опит да пропъди въображаемите стоножки.
Морик сви рамене и сведе очи към човека, който се гърчеше в краката му и стенеше:
— Знаеш ли да плуваш?
Главорезът му хвърли уплашен поглед и кимна обнадеждено.
— Тогава отивай при другаря си! — нареди Разбойника и нещастникът запълзя към водата.
— Опасявам се, че приятелчето му ще се удави, преди той да стигне до него — подхвърли Морик, но Уолфгар сякаш не го чу.
— Моля ти се, помогни му — настоя Морик и го сграбчи за ръката. — Заради мен. Не ми се ще да започна нощта по този начин.
Уолфгар въздъхна, улови пълзящия мъж с една ръка за дъното на панталоните, а с другата — за яката и го вдигна във въздуха. След това направи три големи крачки към края на кея и го хвърли с все сила. Главорезът прелетя над приятеля си и се пльосна по корем във водата.
Уолфгар дори не го видя. Изгубил всякакъв интерес към случката, той обърна гръб на двамата крадци и като призова Щитозъб с мисъл, профуча покрай Морик, който се поклони почтително на своя опасен и могъщ приятел, а после се затича след него.
— Още се мъчат да излязат — съобщи Разбойника, когато го настигна. — Дебелият така се е вкопчил в другаря си, че не могат да се задържат на повърхността. Нищо чудно и двамата да се удавят.
Уолфгар изобщо не се впечатли и Морик, който добре знаеше, че безразличието му е напълно искрено, хвърли един последен поглед към двамата мъже във водата и сви рамене. В крайна сметка, сами си бяха виновни.
С Уолфгар, син на Беорнегар, шега не биваше.
Макар че не се беше разтревожил кой знае колко за двамата главорези, Морик Разбойника все пак ги прогони старателно от мислите си и насочи вниманието си към своя приятел. Своят необикновен приятел, който се бе учил да се бие не при кого да е, а при един елф на мрака!
Дребният мъж неволно се намръщи — което, разбира се, напълно убягна от вниманието на варварина — сетил се за срещата си с един друг елф на мрака, който най-неочаквано се бе появил в стаята му, наредил му бе да държи Уолфгар под око и му беше платил предварително, като недвусмислено му бе дал да разбере, че господарят му никак няма да е доволен, ако Морик не успее да се справи с онова, което бяха „поискали“ от него. Оттогава мрачните елфи повече не го бяха безпокоили, но въпреки това лусканецът продължи да се придържа към своята част от уговорката.
Не! Той трябваше да признае, ако не пред другиго, поне пред себе си, че всъщност не беше съвсем така. Вярно, в началото отношенията му с Уолфгар почиваха единствено на мисълта за собствената му изгода, примесена също така със страх от мрачните елфи и от самия Уолфгар, както и с желание да узнае повече за мъжа, превърнал се в най-големия му съперник. Но това беше само в началото. Морик отдавна не се страхуваше от Уолфгар, макар че понякога се боеше за изстрадалия, измъчван от демоните на миналото си мъж. А елфите, които не се бяха появявали от месеци, изобщо не го тревожеха. За своя изненада Морик беше започнал да харесва Уолфгар и да изпитва удоволствие от компанията му, въпреки че варваринът често бе мрачен и сърдит.