Любомир Николов
Гребенче за таласъма
— Татко, а защо таласъмът е рошав?
— Ами…, защото си няма гребенче.
Зад широкия овален прозорец отминаващата буря все още превиваше дърветата. Отвъд черните разлюлени корони нощното небе изглеждаше сивкаво, но от време на време избухващите светкавици превръщаха тази картина в негатив — небето ставаше черно, а дърветата за миг изплуваха от мрака, окъпани в призрачен светлозелен цвят. През дебелото стъкло не проникваше нито звук и от това в топлата стая ставаше още по-уютно.
Велин се протегна под завивката и с наслаждение зарови глава във възглавницата. Обикновено работата му тук нямаше с какво да го измори, но днешният ден беше тежък. Краят на месеца… Профилактични прегледи в четирите бази, попълване на архаичните здравни картони, досадният, но неизбежен рапорт до Земята… И накрая — вече традиционният разговор с акад. Бронски. В началото Велин се смущаваше като студент първокурсник, когато тръгваше, мънкайки, да разказва на медицинското светило последните новини. Постепенно свикна с това и беседите се превърнаха в познат, здраво отъпкан коловоз, където всяка реплика е предвидена. Академикът подхвърляше две — три шеги на професионална тема, Велин отговаряше с някоя забавна случка от практиката си през изминалия месец и накрая стигаха до главното — шоковете. Но какво можеше да се каже за шоковете? Бронски отдавна знаеше всичко…
Вратата към детската стая тихо се открехна и две крачета изтопуркаха по пода.
— Жени! — строго каза Велин, като се мъчеше да удържи усмивката си.
— Да, татко — приглушено отговори момиченцето, докато се промъкваше под завивките му. После късо подстриганата руса главичка изникна край възглавницата и без да чака нови забележки, умолително произнесе: — Моля ти се, ако ти хареса, нека да спя при теб.
„Дяволче!“ — весело помисли Велин, но гласът му си остана строг.
— Мама ще се кара.
— Няма, татко. Мама сега е на дежурство.
— Добре, добре.
Доволна от беседата, жени се настани удобно под мишницата му и потърка носле в наболата му брада.
— Татко — брадатко. Бодлив си като таралеж… Ще ми разкажеш ли приказка?
— Каква приказка?
— За таласъма — каза детето с шепнещо — страшен глас.
Силвия не одобряваше тези приказки. Тя смяташе, че могат да развият у детето болезнено въображение. Но сега бяха сами и нямаше кой да им се кара. Велин притисна под мишницата си малкото топло телце и бавно започна да разказва. Приказката беше стара, разправяна много и много пъти. Думите се изливаха от устата му механично, без да ги усеща.
— И тогава… таласъмът ги настигнал… и ги сграбчил… сестра Санчес, която поставила грешна диагноза…
Жени веднага надигна глава.
— Защо сестра Санчес е поставила грешна диагноза?
— Защото е влю… — започна Велин и се събуди. Беше заспал по средата на приказката. — Спи сега. Утре ще ти разкажа останалото.
Жени послушно се притисна към него и веднага заспа. Велин отново се усмихна в тъмнината. Само това оставаше — да разкрие пред дяволчето сърдечните тайни на сестра Санчес. И без това Жени използваше привилегията си на единствено дете в базата, за да обикаля навсякъде и да разговаря с всички за каквото й хрумне. Нещастният ван Некен, началникът на базата, бе станал за смях, откакто тя му зададе невинния въпрос кога смята да роди с този голям корем…
Не усети кога заспа.
Събуди го тихото бръмчене на радиогривната. Още в полусън той скочи от леглото и започна да нахлузва панталона. Повикването можеше да означава само едно — спешен случай. Велин беше готов да се обзаложи, че знае точно какъв е случаят. Тичайки към вратата, грабна от облегалката на креслото бялата престилка и в движение вмъкна ръце в ръкавите. Коридорът беше пуст, сенчест под мътните лъчи на дежурното осветление. Велин пробяга до ъгъла, зави и блъсна врата на медицинския пункт.
Всичко беше така, както очакваше. Някой лежеше на тясната кушетка и дишаше тежко, с хълцане. Сестра Санчес се бе навела над пациента — Велин виждаше само дългите му крака в крачолите на работния комбинезон и тежките обувки с полепнали буци кал. Сетне сестрата се надигна и откри лицето на човека. Бъртън, пилотът на флайъра.
Само това липсваше, помисли си Велин. Бъртън беше отдавнашната безнадеждна любов на сестра Санчес. Навярно затова сега тя изглеждаше по-зле от самия пилот. Мургавото й лице бе посивяло, пълните устни трепереха, от очите й течаха сълзи.
Той протегна ръка, отмести сестрата настрани и се наведе над кушетката. Клиничната картина беше типична — лицето бледо, изпънато, дишането прекъслечно, пулсът ускорен, челото покрито с пот, зениците разширени. Паникьорка, помисли си Велин, не е направила нищо. Без да се обръща, протегна ръка назад.