Выбрать главу

— Невролин!

Почти веднага пневмоампулата се озова на дланта му. Слава богу, сестра Санчес започваше да се опомня. Все пак Велин внимателно провери надписа на стъклото. После запретна ръкава на Бъртън и притисна пневмоинжектора към ръката. С тихо съскане течността проникна под кожата.

Велин отпусна ръката на пациента, отдръпна се и седна табуретката. След минута невролинът започна да действа. Дишането на лежащия мъж стана по-ритмично, лицето му се отпусна и погледът му се избистри. Той бавно надигна глава, огледа се и изкриви устни в слабо подобие на усмивка.

— Значи и до мен стигнахте… докторе…

— Не аз, вие стигнахте до мен — шеговито отвърна Велин, макар че съвсем не беше весел И като се обърна, добави: — Сестра Санчес, запис!

Зад гърба му изщрака клавишът на видеорекордера. Велин се приведе напред и опря лакти в коленете си.

— Съжалявам, Бъртън… Знам, че все още сте слаби, но трябва да запишем всичко, което си спомняте. Какво точно се случи?

Бъртън надигна глава и разтърка челото си.

— Откарах дежурните кибертехници до мината… И жена ви беше с тях..После върнах втора смяна… Кацнах в края на площадката, защото вятърът беше силен… дяволът си няма работа, по-добре беше да съм на открит терен… Техниците се прибраха, а аз останах във флайъра… Исках да проверя командите, струваше ми се, че не са съвсем както трябва… Два часа се мотах с тая работа, накрая всичко беше наред и си тръгнах. И тогава… тогава го видях!

Велин кимна окуражително, но Бъртън нямаше нужда от това. Мъчително надигна глава, той говореше бързо, задъхано, сякаш искаше час по-скоро да се освободи от товара на спомена.

— На границата на дърветата. В тъмнината. Отначало го помислих за храст, но то помръдна.

— Как изглеждаше? — бързо запита Велин.

Бъртън поклати глава.

— Не знам… Сиво… не, белезникаво. Разрошено. Високо около метър, може би овално. Страшно! То не може да се опише, докторе. Трябва да го види човек, за да разбере…

По тялото на Бъртън пробягаха тръпки, преживеният страх отново нахлуваше в него, но той продължаваше да говори.

— Знаете, че не съм страхливец. Не вярвах на тия истории, смятах ги за измишльотини. Но сега видях. Нещо чудовищно, непоносимо! То и сега е там, навън!

— Достатъчно, Бъртън — уморено каза Велин. — Само още един въпрос. Този ужас… Можете ли да прецените как се появи у вас? Изведнъж или постепенно?

Пилотът изненадано примигна, сбръчка чело.

— Странно… Сега, като ме питате, си спомням. Отначало просто се учудих, след това изпитах леко безпокойство… Прав сте, сякаш се изкачвах по стълба и на последното стъпало ме чакаше ужасът… Никога не съм мислил, че съществува подобно чувство… Не зная как съм се прибрал в базата…

— Добре, добре — поклати глава Велин и помисли, че прекалено често повтаря тази дума. Трябваше да следи за езика си. — Всичко е ясно. Ще можете ли да станете?

Сестра Санчес се втурна напред, но Бъртън се изправи и без нейна помощ. Велин му подаде една пневмоампула.

— Вземете това за всеки случай. Мисля, че всичко е наред. Приберете се в стаята си и се опитайте да заспите. А вие, сестра Санчес, сте свободна. Аз ще остана тук до края на дежурството.

Сестра Санчес се опита да възрази, по-скоро от благоприличие, отколкото сериозно, но Велин настоя. Нямаше смисъл да я остави тук в това състояние.

Когато остана сам, той отново прослуша записа. Нямаше нищо ново. Всичко беше както в предишните случаи. Разликата беше само една — за пръв път това се случваше толкова близо до базата.

Интересно, какво щеше да каже Бронски! И още по-интересно — какво можеше да му отговори самият Велин?

Че това е поредният случай на шок. Колко ставаха? Той измъкна от бюрото специалния дневник и го разгърна. Тридесет и два регистрирани случая. Бъртън щеше да е тридесет и третият.

Това би трябвало наистина да се види лично, помисли той. Разказите на пациентите не даваха нищо. За всичките тридесет и три случая бе типична поразителната оскъдица на впечатления. Дори когато шокът ги настигаше денем. Хората смътно си припомняха нещо овално, обрасло в дълги сиви косми, някои добавяха, че то има огромни, страшни очи. И толкова. Никой не можеше да обясни откъде идва ужасът. И все пак той идваше — не веднъж, както в обикновените клинични случаи, а постепенно, с плавна градация на страха, докато стигаше до такава сила, която никой не можеше да издържи. Някои от пациентите губеха съзнание, други успяваха да избягат… За щастие в базите работеха здрави, предимно млади хора. Страшно би било да си помисли какво можеше да се случи, ако някой от тях имаше болно сърце.