Форма 18… Това беше решението и Велин попълваше форма 18 след всеки шок. Този документ означаваше, че планетата трябва да бъде евакуирана и поставена под наблюдение. Нямаше да бъде нито първият, нито последният случай. Но на Земята попълнените бланки стигаха до Медицинския съвет под ръководството на Бронски и неизменно оставаха без последствие. Велин не осъждаше никого за това. Тук работеха доброволци, които знаеха какво рискуват. А мините не трябваше да спират нито миг. От тях се извличаше най-скъпият минерал в галактиката — лонговит.
— Лонговит, дявол да го вземе! — промърмори Велин.
Не беше нужно човек да е лекар, за да си представи какво означаваше лонговитът. Лонговитовата терапия можеше да възвърне младостта на грохнали старци, да удвои живота на младите, да излекува почти половината от все още непобедените болести. Това беше въплъщение на древната мечта за панацея — универсалното лекарство. И лошото беше само едно — че известните три находища бяха малко, нищожно малко за десетте милиарда човека.
Часовете на дежурството се нижеха бавно, монотонно. Най-сетне сестра Ракоши дойде да го смени и Велин се върна в апартамента си. Жени спеше в голямото легло, притиснала към лицето си свити юмручета. По горната й устна бяха избили капчици пот. Велин се съблече и внимателно се вмъкна под завивката. Беше уморен и бързо заспа, затоплен от телцето на детето.
Когато се събуди, вече беше късно утро. В стаята нямаше никого. От банята долиташе шум на течаща вода.
— Жени! — повика Велин.
— Жени излезе преди малко — отвърна от банята гласът на Силвия. — Каза, че иска да пита сестра Санчес защо е поставила грешна диагноза.
Велин се усмихна, но веднага стана сериозен. Това дете пак щеше да забърка някоя каша.
Стана, облече се и излезе в коридора. Стаята на сестра Санчес беше наблизо. Готвеше се да почука, когато вратата се отвори и сестрата излезе, явно забързана нанякъде.
— Добър ден — каза Велин. — Тук ли е Жени?
Мексиканката се усмихна смутено.
— Излязоха с Фреди… Искам да кажа Фред Бъртън. Той беше тук преди малко и тя влезе…
Тя се запъна и мургавото й лице стана бронзовочервено. Все така разсеяна, помисли си Велин, забравила е да заключи. А ледът между двамата, изглежда се, е стопил.
Паузата ставаше мъчителна и сестра Санчес побърза да прибави:
— Фред обеща да я повози на флайъра. Излязоха преди малко.
Това беше успокоително. Щом детето излизаше с Бъртън, нямаше страшно. И все пак Велин изпитваше смътно безпокойство, може би заради снощния шок. Обикновено невролинът премахваше изцяло последствията от нервното потресение, но, както обичаше да казва самият Бъртън, дяволът си няма работа… И ако човек тъкмо в тоя момент управлява флайър…
Той бързо прекоси коридора и излезе навън. Слънцето вече беше високо, ставаше топло и от мокрия бетон на площадката се издигаше пара. Зад нея, леко размита, се тъмнееше плътната стена на гората. Това беше границата на човешкия свят. Отвъд нея започваше непонятното, може би страшното…
Прозрачната кабина на флайъра блестеше на края на бетона. Но колкото и да се вглеждаше, не различи нито детето, нито пилота. Усети как сърцето му изтръпна. Не трябваше да оставят Жени сама.
После той чу вика и побягна натам, към дърветата, където сега можеше да различи едрата фигура на Бъртън. Стигна до него, хвана го за раменете и пилотът обърна лице — толкова объркано и отчаяно, че нямаше нужда от думи.
— Къде е? — задавено запита Велин.
Бъртън едва надигна ръка към джунглите.
— Там… Аз… само за малко… и после я видях, вече между дърветата. Виках, а тя продължи да си подскача… Не мислех, че така ще стане…
Велин стисна зъби.
— Бягайте веднага в базата, Бъртън. Вдигнете тревога. Съберете всички. Това е дете, то не мисли за опасностите.
Тежките стъпки на пилота закънтяха по бетона. Велин се обърна и се опита да различи нещо сред дърветата, сред преплетените пълзящи растения, сред месестите листа и сивите изпарения. Изкрещя името на Жени — веднъж, два, три пъти. Не му отвърна дори ехото. И тогава той загуби самообладание и се хвърли напред.
Не знаеше колко продължи всичко — минути или часове. Чуждите растения се омотаваха около краката му, преграждаха пътя, разкъсваха се, обливаха го с топла дъждовна вода, оставяха зелени петна по дрехите му. Затъваше до глезени, понякога до колене в мократа прогнила пръст. Влажният въздух го задушаваше, не му оставяше сили да вика. Веднъж му се стори, че вижда детето, но това се оказа огромна, причудливо безформена гъба. Наоколо някакви дребни животинки се разбягаха във всички посоки от обезумелия човек. Някой изскочи срещу него. Сестра Санчес. Двамата се спогледаха за миг, разбраха се без думи и продължиха — всеки по своя безсмислен път. През шумоленето на листата, през пъпленето на животинките, някъде отдалече се чуваше воят на сирената.