Беше изгубил пътя и най-неочаквано се озова отново на бетонната площадка. Няколко души тичаха от станцията към гората. Велин спря за момент да си поеме дъх, после се обърна назад и се готвеше отново да навлезе в джунглите, когато видя нещо, което го накара да замръзне.
Цялото напрежение се изля през гърлото му в идиотски, истеричен смях — до упадък, до спазми, до болки в корема. Наоколо, заразени от него, се кикотеха останалите и гледаха към гората, откъдето триумфално излизаше Жени с обилно озеленена рокличка. А зад нея тромаво вървеше ниско, подобно на картоф същество с дебели къси крака и ръце. То гледаше добродушно и срамежливо с големите си очи към струпаните хора, а рошавата сива коса сега беше грижливо сресана и вързана с червена панделка.
Дребното същество стоеше в центъра на общата зала и разказваше… Всъщност то не издаваше нито звук, но струпаните в полукръг хора разбираха всичко.
Велин притисна към себе си седнала до него Жени и продължи да възприема странните чужди полудуми, полуобрази, които се появяваха в мозъка му.
…Те много се зарадвали, когато видели хората да се спускат от небето в техния свят. Разбрали, че хората са умни, добри, силни… И много искали да се сдружат, но имало едно лошо, много лошо нещо. Откакто се помни техният род, имали само една защита срещу хищниците. Мисълта. Когато усещали чужда мисъл, те я връщали засилена. После другият приемал засилената мисъл, отново я изпращал и те пак я засилвали. И ако мисълта е лоша, тя става направо страшна. И другият бяга… За тях това било като дишането, като мигането, като чуването… Не можели да спрат, дори да искат. А какво да правят, щом хората винаги се плашели от тях? И ставало лошо, много лошо… Но тогава се появил този малък човек с голям — голям — голям ум и измислил това, което никой друг досега не бил измислял. Мислите се изпращат на всички страни през тези израстъци, които стърчат. Малкият човек с голям — голям — голям ум ги прибрал в една посока и тогава хората можели да се приближат отпред, без да приемат отражението на своя собствен засилен страх.
Жени дръпна Велин за ръкава и прошепна:
— А пък аз, татко, не се плашех. Ама никак! Помислих, че съм намерила таласъма от приказките и се зарадвах, а пък после още повече се зарадвах…
Велин въздъхна.
— И как ти хрумна да му вържеш панделка?
— Не съм го измислила аз, татенце, ти го измисли. Помниш ли, веднъж те запитах защо таласъмът е рошав…
— А — смутено промърмори Велин, — и какво съм ти казал?
— Че таласъмът е рошав, защото си няма гребенче. Затова винаги си носех гребенче — да го среша, ако го намеря. Аз много обичам приказките за таласъмите.
Велин усети отстрани укоризнения поглед на Силвия, но се направи, че не вижда. В края на краищата победителите не ги съдят, а понякога и една стара приказка може да бъде полезна.