Сюзан Колинс
Грегор Горноземеца
(книга 1 от "Подземните хроники")
ЧАСТ 1
ПАДАНЕТО
Глава 1
Грегор притискаше лице към мрежата на прозореца от дълго време и сега усещаше, че челото му е станало на квадратчета. Прокара пръсти по тях и устоя на порива да нададе крясък като някой първобитен пещерен човек. Надигаше се в гърдите му — онзи протяжен гърлен вой, запазен за истински спешни случаи — като например когато се натъкнеш на саблезъб тигър без бойната си тояга или огънят ти изгасне по време на Ледената епоха. Той отвори уста и си пое дълбоко дъх, а после пак отчаяно блъсна глава в мрежата и тихо възкликна:
— Ааргх!
А и все едно, какъв беше смисълът? Това нямаше да промени нищо. Нито горещината, нито скуката, нито безкрайното лято, простиращо се пред него.
Помисли си дали да не събуди Бутс, двегодишната си сестричка, просто за да се поразсее, но я остави да спи. Поне на нея ѝ беше добре в спалнята, която делеше със седемгодишната им сестра Лизи и баба им. Това беше единствената стая с климатик в апартамента. В наистина горещите нощи Грегор и майка му разстилаха завивки и спяха на земята, но с петима души в стаята не беше прохладно, само леко задушно.
Грегор извади кубче лед от фризера и го разтърка по лицето си. Загледа се към двора, където едно улично куче душеше около преливаща кофа за боклук. Кучето опря лапи на ръба, преобърна кофата и сметта се пръсна по тротоара. Грегор зърна два неясни силуета да пробягват покрай стената и направи гримаса. Плъхове. Така и не свикна истински с тях.
Иначе дворът беше празен. Обикновено там беше пълно с хлапета, които играеха на топка, скачаха на въже или се люлееха на скърцащите люлки. Тази сутрин обаче автобусът потегли за лагера, а заедно с него и всички деца между четири и чети-ринайсет години. Всички, освен едно.
— Съжалявам, миличък, не може да отидеш — каза майка му преди няколко седмици. И наистина съжаляваше — познаваше се по изражението ѝ. — Някой трябва да наглежда Бутс, докато съм на работа, а и двамата знаем, че баба ти вече не може да се справи с това.
Разбира се, че го знаеше. През последната година баба му ту губеше връзка с действителността, ту пак се съвземаше. В един миг беше с идеално бистро съзнание, а в следващия го наричаше Саймън. Кой беше Саймън? Грегор нямаше представа.
Преди няколко години щеше да е различно. Тогава майка му работеше само на половин ден, а баща му, който преподаваше естествени науки в гимназията, беше свободен през лятото. Той щеше да се погрижи за Бутс. Но откакто една вечер баща му изчезна, ролята на Грегор в семейството се промени. Той беше най-големият, така че му се струпаха доста задължения. Важна част от тях беше да се грижи за малките си сестри.
Грегор каза само: „Няма проблем, мамо. И без това, лагерът е за дечурлигата”. После сви рамене, за да покаже, че на единайсет вече не го интересуваха неща като лагера. Но кой знае защо майка му се натъжи още повече.
— Искаш ли Лизи да си остане вкъщи с теб? Да ти прави компания? — попита тя.
При това предложение по лицето на Лизи премина изражение на паника. Вероятно щеше да избухне в сълзи, ако Грегор не го беше отхвърлил:
— Не, нека да отиде. Аз ще съм си добре с Бутс.
И ето че сега беше тук. И не беше добре. Не беше добре да прекара цялото лято, затворен с двегодишно хлапе и баба си, която го мислеше за някого, на име…
— Саймън! — извика баба му от спалнята. Грегор поклати глава, но не се сдържа и се усмихна леко.
— Идвам, бабо! — викна в отговор и схруска остатъка от леденото си кубче.
Златно сияние изпълваше стаята, докато следобедното слънце се опитваше да си пробие път през сенките. Баба му лежеше на леглото, покрита с тънка памучна завивка. Всяко парче от завивката беше изрязано от рокля, която си беше шила през годините. В по-ясните си моменти тя разказваше на Грегор историята на завивката.
— Тази, тънката памучна рокля на точки, носех на дипломирането на братовчедка ми Луси, когато бях на единайсет, това лимоненожълтото беше неделна рокля, а пък това бялото всъщност е част от булчинската ми рокля, не те лъжа!
Това обаче не беше ясен момент.
— Саймън — каза тя и на лицето ѝ се изписа облекчение, щом го видя. — Помислих си, че си забрави кутията с обяда. Ще огладнееш, докато ореш.
Баба му беше израснала във ферма във Вирджиния и бе дошла в Ню Йорк, когато се омъжила за дядо му. Градът така и не ѝ беше харесал. Понякога Грегор тайно се радваше, че тя може да се върне мислено в онази ферма. И малко ѝ завиждаше. Никак не беше забавно да седи непрекъснато в апартамента им. Досега автобусът сигурно вече пристигаше в лагера и Лизи и останалите деца щяха…