— Преметнахме ги — каза той на Бутс.
Погледът на Лукса беше леден, но Грегор видя как Викус се опитва да скрие усмивката си, докато се приближаваше.
— Е, ти май каза нещо за баня? — обърна се Грегор към Лукса.
— Ще ни последваш в двореца веднага — заяви Лукса гневно. Направи бърз жест с ръка и златистият ѝ прилеп се спусна надолу зад нея. Точно когато прилепът щеше да се блъсне в нея, Лукса скочи във въздуха. Повдигна краката си настрани и едновременно докосна пръстите им с ръце — Грегор се сети, че май е виждал мажоретките да правят подобно движение. Прилепът се пъхна под нея и тя с лекота го възседна. Той се издигна право нагоре, като прелетя на сантиметри от Грегор и бързо изчезна от стадиона.
— Губиш си времето с тези изпълнения! — провикна се Грегор, макар че Лукса беше далече и не можеше да го чуе. Изпита яд към себе си, защото всъщност трябваше да признае, че това момиче владееше страхотни движения.
Викус обаче го беше чул и се усмихна още по-широко. Грегор му се намръщи:
— Какво?
— Ще ни последваш ли до двореца, горноземецо? — попита Викус любезно.
— Като какъв — ваш пленник ли? — попита Грегор.
— Като наш гост, надявам се — отвърна Викус. — Макар че кралица Лукса без съмнение е наредила да приготвят за теб тъмницата. — Виолетовите му очи буквално проблеснаха и Грегор усети, че въпреки всичко харесва стария човек. Може би защото беше почти сигурен, че и Викус го харесва. Устоя на изкушението да се усмихне.
— Води ни — каза Грегор с безразличие.
Викус кимна и посочи с ръка към другата страна на арената. Грегор тръгна на няколко крачки след него, като влачеше Бутс.
Трибуните започваха да се опразват. Хората се изнизваха през изходите в горната част. Няколко прилепа още летяха с лъкатушене из въздуха и изпълняваха акробатични маневри. Каквато и игра да се беше провеждала, тя бе свършила с пристигането на Грегор. Прилепите и ездачите, които бяха останали, кръжаха над него, за да го държат под око.
Когато наближиха главния вход на стадиона, Викус забави крачка и се изравни с Грегор.
— Сигурно се чувстваш, сякаш си затворен в някакъв сън, Горноземецо.
— По-скоро в кошмар — каза Грегор с равен тон.
Викус се подсмихна:
— Нашите прилепи и пълзливци — не, как ги наричате вие? Сухарки?
— Хлебарки — поправи го Грегор.
— А, да, хлебарки — съгласи се Викус. — В Горната земя са толкова малки, че се побират в шепа, докато тук стават доста едри.
— Откъде знаеш това? Бил ли си в Горната земя? — попита Грегор. Ако Викус можеше да стигне там, значи двамата с Бутс също можеха.
— О, не, такива посещения са редки като дърветата. От горноземците, които идват понякога при нас. Срещал съм шест-седем. Един на име Фред Кларк, друг, наречен Мики, а най-наскоро една жена, позната като Коко. Ти как се казваш, Горноземецо? — попита Викус.
— Грегор. Те още ли са тук? Другите горноземци още ли са тук? — попита Грегор, ободрявайки се при тази мисъл.
— За жалост, не. Това място не е дружелюбно към горноземците — каза Викус и изражението му стана по-мрачно.
Грегор спря и дръпна Бутс до себе си.
— Искаш да кажеш, че сте ги убили?
Сега вече го беше обидил.
— Ние? Ние, хората, да убием горноземците? Знам за вашия свят, за лошите неща, които се случват там. Но ние не убиваме за удоволствие! — заяви твърдо Викус. — Днес ние ви приехме сред нас. Ако ви бяхме изоставили, бъди сигурен, сега нямаше да дишате!
— Нямах предвид теб, вас… искам да кажа, не знаех как стават нещата тук — заекна Грегор. Трябваше да се досети, че сигурно не бе особено дипломатично да намеква, че Викус е убиец. — Значи хлебарките щяха да ни убият?
— Пълзливците да ви убият? — каза Викус. — Не, това нямаше да им даде време.
Ето пак този израз. Какво означаваше да дадат на хлебарките време?
— Но никой друг дори не знае, че сме тук — каза Грегор.
Викус го погледна сериозно. Изглеждаше не толкова ядосан, колкото загрижен.
— Повярвай ми, момче, досега вече всяко създание в Подземната страна знае, че сте тук.
Грегор се пребори с внезапното желание да се огледа.
— А това не е хубаво, нали?
Викус поклати глава:
— Не. Никак не е хубаво.
Старият човек се обърна към изхода на стадиона. Пет-шест бледи стражи с виолетови очи стояха от двете страни на гигантски каменни порти. Бяха нужни общите им усилия да ги отворят на няколко стъпки разстояние и да пуснат Викус да мине.
Грегор преведе Бутс през портите и те моментално се затвориха зад гърба му. Тръгна след Викус но тунел, от двете страни на който горяха факли, и стигнаха до малка арка, където в тъмнината нещо пърхаше. Грегор си помисли, че може да са пак прилепи, но като се вгледа по-отблизо, видя, че това е облак от малки черни нощни пеперуди. През него ли мина, когато се озова неочаквано на стадиона?