Докато играта продължаваше, Грегор се опита да си спомни последния път, когато се беше чувствал толкова щастлив, колкото Бутс с нейната топка. Беше имал няколко нелоши момента през последните две години. Оркестърът на градското основно училище беше поканен да свири в Карнеги Хол. Това си беше доста готино. Той дори имаше кратко солово изпълнение на саксофона си. Нещата винаги бяха по-хубави, когато свиреше; нотите сякаш го отнасяха в напълно различен свят.
Бягането на пистата също беше хубаво. Да кара тялото си да продължава нататък и още по-нататък, докато бягането прогонеше всичко от ума му.
Но ако беше честен пред себе си, Грегор знаеше, че от няколко години не беше изпитвал истинско щастие. „Точно две години, седем месеца и тринайсет дни”, помисли си той. Не се опитваше да брои, но числата автоматично се трупаха в ума му. Притежаваше някакъв вътрешен калкулатор, който винаги знаеше точно от колко време го няма баща му.
Бутс можеше да е щастлива. Тя дори не беше родена, когато се случи. Лизи беше само на четири. Но Грегор беше на осем и не му беше убегнало нищо, като например отчаяните обаждания в полицията, която реагира почти с досада на факта, че баща му се бе изпарил като дим. Явно мислеха, че е избягал. Дори намекнаха за друга жена.
Това просто не беше вярно. Ако Грегор беше сигурен в нещо, то беше, че баща му обичаше майка му, че обичаше него и Лизи, че щеше да обикне Бутс.
Но тогава… как беше възможно да ги напусне без нито дума?
Грегор не можеше да повярва, че баща му би изоставил семейството, без никога да погледне назад. „Приеми го”, прошепна си той. „Мъртъв е”. Вълна от болка премина през тялото му. Не беше вярно. Не можеше да е вярно. Баща му щеше да се върне, защото… защото… защото какво? Защото Грегор го искаше толкова отчаяно, че трябваше да е вярно? Защото имаха нужда от него? „Не” помисли си Грегор. „Защото мога да го почувствам. Знам, че ще се върне”.
Пералнята спря и Грегор сложи дрехите в две сушилни. „А когато се върне, по-добре да има наистина добро обяснение къде е бил!”, промърмори Грегор, докато затваряше вратата на сушилнята. „Например, че са го ударили по главата и е забравил кой е. Или че е бил отвлечен от извънземни”. По телевизията много хора биваха отвлечени от извънземни. Може би се случваше често.
Той прехвърляше из ума си различни възможности, но вкъщи рядко споменаваха баща му. Съществуваше мълчаливо съгласие, че баща му ще се върне. Всички съседи си мислеха, че просто е избягал. Възрастните никога не споменаваха това, нито пък повечето от децата — и бездруго около половината от тях живееха само с по един родител. Непознатите обаче понякога питаха. След около година опити да обясни положението, Грегор измисли историята, че родителите му са разведени и баща му живее в Калифорния. Хората вярваха на тази лъжа, докато, изглежда, никой не вярваше на истината. Каквато и да беше тя.
— А след като се прибере у дома, мога да го заведа… — каза Грегор на глас, а после се спря. Беше на косъм да наруши правилото. Правилото гласеше, че не можеше да мисли за нещата, които щяха да се случат, след като баща му се върне. А тъй като баща му можеше да се върне всеки момент, Грегор изобщо не си позволяваше да мисли за бъдещето. Имаше странното усещане, че ако си представя истински събития — например как баща му се прибира за Коледа или как му помага в тренировките на отбора по бягане, те никога нямаше да се случат. Освен това, независимо колко приятно беше да си мечтае за тези неща, завръщането в реалността след тях ставаше само още по-болезнено. Така че това беше правилото. Грегор трябваше да държи ума си съсредоточен върху настоящето и да не се опитва да планира бъдещето. Наясно беше, че тази система не е върхът, но беше най-добрият начин, който бе измислил, за да успява да избута някак дните.
Грегор забеляза, че Бутс е подозрително тиха. Огледа се наоколо и се разтревожи, когато не можа да я открие веднага. После видя ожулен розов сандал да се подава от последната сушилня.
— Бутс! Излизай оттам! — нареди Грегор.
Човек трябваше да я наглежда около електроуредите. Умираше си за електрически контакти.
Докато бързаше през пералното помещение, Грегор чу подрънкване на метал, а после — смеха на Бутс. „Страхотно, сега пък разглобява сушилнята”, помисли си Грегор, набирайки скорост. Когато стигна в другия край на помещението, пред очите му се разкри странна сцена.
Металната решетка на една стара въздушна шахта беше широко отворена, закрепена с две ръждиви панти в горния край. Бутс се взираше с присвити очи в отвора в стената, широк около половин метър. От мястото, където стоеше, Грегор не можеше да види нищо, освен тъмнина. После тънка струйка… какво беше това? Пара? Дим? Всъщност не приличаше нито на едното, нито на другото. Някакво странни изпарения се стелеха от дупката и се виеха около Бутс. Тя протегна любопитно ръце и се надвеси напред.