Бутс дотича до Грегор и го дръпна отзад за тениската. — Гооо’яма бубо’ечка! — изписка настойчиво тя.
— Да, виждам, Бутс. Голяма буболечка! — приглушено изрече Грегор и я прегърна здраво. — Много… голяма… буболечка.
Усилено се опитваше да си спомни какво ядат хлебарките. Боклук, развалена храна… хора? Едва ли ядяха хора. Не и малките, във всеки случай. Може би им се щеше да ядат хора, но все се случваше някой да ги настъпи пръв. Във всеки случай, това не беше подходящ момент да разбере.
Като се мъчеше да си придаде безгрижен вид, Грегор бавно започна да си проправя път обратно към пукнатината в скалите.
— Добре, мистър Хлебарка, значи, ние си тръгваме, извинявам се, че ви налазихме… искам да кажа, обезпокоихме…
— Мирише, какво тъй хубаво мирише? — изсъска един глас и мина цяла минута, преди Грегор да осъзнае, че гласът идва от хлебарката. Беше прекалено слисан, за да открие някакъв смисъл в странните думи.
— Ъ-ъ… моля? — успя да продума.
— Мирише, какво тъй хубаво мирише? — изсъска отново гласът, но тонът не беше заплашителен. Само любопитен и може би малко развълнуван. — Това малък човек, това?
„Добре, хубаво, говоря с гигантска хлебарка”, помисли си Грегор. „Дръж се хладнокръвно, бъди учтив, отговори на насекомото. То иска да знае: „Мирише, какво тъй хубаво мирише?” Така че му отговори”. — Самият Грегор се застави да поеме дълбоко дъх и да подуши, а после съжали. Само едно нещо миришеше така.
— Аз ака! — заяви Бутс, сякаш по поръчка. — Аз ака, Ге-го!
— Сестра ми има нужда от чист памперс — каза Грегор, като се почувства малко неудобно.
Хлебарката — ако Грегор бе успял да изтълкува правилно — май беше впечатлена.
— Аххх. Да се приближим може, може ли? — каза хлебарката, като лекичко метеше пространството пред себе си с крак.
— Ние? — попита Грегор. После видя другите силуети, надигащи се от тъмнината около тях. Гладките черни издутини, които беше сметнал за камъни, всъщност бяха гърбовете на още десетина огромни хлебарки. Те се скупчиха нетърпеливо около Бутс, като размахваха антените си във въздуха и потръпваха от възторг.
Бутс, която обожаваше всякакви комплименти, инстинктивно разбра, че ѝ се възхищават и протегна пухкавите си ръчички към гигантските насекоми.
— Аз ака — обяви тя благосклонно и те изсъскаха одобрително.
— Е тя принцеса, Горноземецо, е тя? Е тя кралица, е тя? — попита водачът, като сведе глава в робско преклонение.
— Бутс? Кралица? — попита Грегор, не се сдържа и се разсмя.
Звукът явно стресна хлебарките и те се отдръпнаха.
— Смееш се защо, Горноземецо, смееш се? — изсъска една и Грегор осъзна, че ги беше обидил.
— Защото ние сме, ами, доста бедни и тя е доста оплескана и… ти горноземец ли ме наричаш? — завърши той неубедително.
— Не си ли човек горноземец, не си ли? Ти не си долноземец — каза хлебарката с факлата, като се вгледа внимателно в него с присвити очи. — Много приличаш, но не миришеш като тях.
На водача май му просветна нещо.
— Плъхове лоши — обърна се той към другарите си. — Оставим горноземци тук, оставим? — Хлебарките се скупчиха заедно да се посъветват и всички заговориха едновременно.
Грегор долавяше откъслеци от разговора им, но нищо, което да звучи разбираемо. Хлебарките бяха толкова потънали в спора си, че си помисли отново да опита да избяга. Огледа обстановката. На мъждивата светлина от факлата му се стори, че се намираха в дълъг, хоризонтален тунел. „Трябва да тръгнем обратно нагоре”, помисли си Грегор. „Не настрани”. Никога не би могъл да се изкатери по стените на дупката, през която бяха паднали, с Бутс на ръце.
Хлебарките стигнаха до решение:
— Идвате, горноземци. Заведем при хора — каза водачът.
— Хора? — попита Грегор и изпита облекчение. — Тук долу има други хора?
— Яздите вие, яздите? Тичате вие, тичате? — попита хлебарката и Грегор разбра, че насекомото му предлага да го яхне. Не изглеждаше достатъчно яко да го носи, но той знаеше, че някои насекоми, например мравките, могат да носят товар, многократно по-голям от собственото им тегло. С отвращение си представи как се опитва да седне върху хлебарката и я смачква.
— Мисля, че ще вървя — искам да кажа, ще тичам — каза Грегор.
— Принцесата язди, язди тя? — попита с надежда хлебарката, като размаха подканващо антените си и се сниши по корем пред Бутс. Грегор щеше да откаже, но дребосъчето се покатери право върху гърба на хлебарката. Трябваше да се сети. Тя обожаваше да седи върху гигантските метални костенурки в зоологическата градина в Сентрал Парк.