— Добре, но трябва да се държи за ръката ми — каза Грегор и Бутс послушно се вкопчи в пръстите му.
Хлебарката потегли моментално и Грегор се улови, че подтичва, за да не изостава от нея. Знаеше, че хлебарките можеха да се движат бързо; беше виждал майка си да мачка достатъчно от тях. Очевидно тези грамадни хлебарки бяха колкото големи, толковa и бързи. За щастие подът на тунела беше равен, а Грегор беше приключил с тренировките по бягане само преди няколко седмици. Нагоди темпото си към това на хлебарките и скоро намери подходящ ритъм.
Тунелът започна да се извива и лъкатуши. Хлебарките се отклоняваха в странични проходи, а понякога дори се връщаха назад да изберат нов маршрут. След броени минути Грегор беше безнадеждно объркан, а мислената карта за пътя им, която съставяше в ума си, заприлича на някоя от пълните с драсканици и завъртулки рисунки на Бутс. Той се отказа от опитите да запомни посоките и се съсредоточи върху това, да не изостава от насекомите. „Човече”, помисли си, „тия буболечки са много бързи!”
Грегор започна да се задъхва, но хлебарките не показваха никакви видими признаци на умора. Нямаше представа колко далече отиват. Целта на пътуването им можеше да е на стотици километри. Кой знаеше колко надалече можеха да тичат тези създания?
Точно когато се канеше да им каже, че има нужда да си почине, Грегор чу познат рев. Отначало си помисли, че греши, но когато наближиха, беше сигурен. Това беше тълпа и то, ако се съдеше от шума, голяма. Но къде можеше да се побере тълпа в тези тунели?
Тунелът тръгна стръмно надолу и Грегор направи крачка назад, за да не настъпи водача на хлебарките.
Нещо меко и пересто докосна лицето и ръцете му. Плат? Криле? Мина през завесата и неочакваната светлина почти го заслепи. Инстинктивно закри с ръка очите си, докато се приспособят.
От тълпата се надигна сподавено ахване. Беше се оказал прав за тази част. После стана неестествено тихо и той изпита усещането, че го гледаха множество хора.
Грегор започна да различава обстановката. Всъщност не беше толкова светло — в действителност май беше вечер, — но беше стоял на тъмно толкова дълго, че не можеше да определи. Първото, което различи, беше земята, която изглеждаше покрита с тъмнозелен мъх. Само дето не беше неравен, а гладък като паваж. Почувства го как пружинира под краката му. „Това е игрище”, помисли си. „За някаква спортна игра. Затова има тълпа. Намирам се на стадион”.
Гледката бавно дойде на фокус. Намираше се в широка овална пещера, висока петнайсетина метра, с лъскава стена. В горната ѝ част имаше кръгла трибуна. Грегор обходи с поглед далечните редици от хора, като се мъчеше да види къде е таванът. Вместо това видя играчите.
Десетина прилепа бавно кръжаха в спирала около горния край на арената. Бяха различни на цвят — от светложълто до черно. Грегор предположи, че най-дребният имаше размах на крилете около три метра. Тълпата сигурно беше наблюдавала тях преди внезапната му поява, защото останалата част от игрището беше празна. „Може би е като в Рим и хранят прилепите с хора. Може би хлебарките затова ни доведоха тук”, помисли си той.
Нещо падна от един от прилепите, удари се на земята в центъра на стадиона и отскочи на петнадесет метра във въздуха. Той си помисли: „О, това е просто…”
— Топка! — викна Бутс и преди да успее да я спре, тя се смъкна от гърба на хлебарката, провря се покрай другите насекоми и хукна през покрития с мъх терен с малките си тромави крачета.
— Най-прекрасна, принцесата — изсъска замечтано една хлебарка, когато Грегор тръгна след нея. Насекомите се отместваха с готовност, за да пуснат Бутс да мине, но за него бяха направо като бягане с препятствия. Или нарочно се опитваха да го забавят, или бяха толкова омаяни от красотата на Бутс, че напълно бяха забравили за него.
Топката се удари в земята за втори път и подскочи обратно във въздуха. Бутс затича след нея и протегна ръце високо над главата си, за да проследи пътя ѝ.
Когато Грегор се измъкна от хлебарките и затича към сестра си, над него премина сянка. Вдигна поглед и за свой ужас видя един златист прилеп да се спуска право надолу към Бутс. Никога нямаше да стигне до нея навреме.
— Бутс! — изкрещя той и усети как стомахът му се свива.
Тя се завъртя към него и видя прилепа за пръв път. Лицето ѝ светна като коледна елха.
— Прилеп! — викна тя, като сочеше към чудовищното животно над нея.
„Леле, просто невероятно!”, помисли си Грегор. „Нищо ли не я плаши?”