— Погрижи се първо за другите — каза Аврора. Тя изпърха до Лукса и обгърна момичето със здравото си крило.
Бутс още спеше върху гърба на Темп, но челото ѝ беше по-хладно. Изглежда, че лекарството беше успокоило и баща му, но Грегор още се плашеше от крехкия му вид. Явно плъховете почти го бяха уморили от глад. Какво ли още му бяха направили?
Арес седеше прегърбен в поза на толкова силна скръб, че Грегор реши, че е най-добре да го остави на спокойствие. Измяната на Хенри почти беше унищожила прилепа.
Никой не изглеждаше физически пострадал от сблъсъка им с армията на крал Горджър, освен Аврора и самият Грегор. Той отвори аптечката за първа помощ и я претърси. Ако смяташе да зашие крилото на прилепа, най-добре беше да го направи, без да се замисля прекалено много. Намери кутийка с игли и избра една напосоки. В аптечката имаше и няколко макари с изпредени от паяците нишки. Обърна се да попита Гокс какъв вид е най-добре да използва, но се спря, когато си спомни как синята кръв бликаше от безжизненото ѝ оранжево тяло. Избра конец, който изглеждаше тънък, но здрав.
Почисти раната на Аврора възможно най-добре и нанесе мехлем, за който тя му каза, че ще обезболи мястото. После много плахо започна да шие разкъсването. Щеше му се да свърши по-бързо, но зашиването на крилото беше бавна, мъчителна работа. Аврора се опитваше да седи неподвижно, но през цялото време потрепваше неволно от болка.
— Извинявай, извинявай — повтаряше той.
— Не, няма ми нищо — отвръщаше тя, но се виждаше, че я боли много.
Когато свърши, целият беше облян в пот от усилието да се съсредоточи. Но крилото отново беше цяло.
— Пробвай го — каза той на Аврора, и тя предпазливо го протегна.
— Добре е зашито, Горноземецо — каза тя. — Би трябвало да издържи до Регалия.
Грегор изпита облекчение и известна гордост, че се е справил.
— Сега трябва да се погрижиш за своите рани — каза Аврора. — А и все едно, не мога да летя, докато въздействието на мехлема не премине.
Грегор изми крака си и го намаза с мехлем от едно червено гърненце, който си спомни, че Соловет слагаше на раните. Нещата с носа му бяха по-сложни. Избърса кръвта, но носът му все още беше подут два пъти по-голям от нормалния му нос. Със сигурност беше счупен, но той не знаеше какво правят лекарите за счупените носове. Нямаше как да го гипсира, нали? Засега го остави — реши, че ако се опита да направи нещо, вероятно ще стане по-лошо.
След като се погрижи за раните, Грегор нямаше представа какво да прави по-нататък. Опита се да прецени положението. Бяха се изгубили. Имаха достатъчно храна може би за още едно ядене. Факлата на Лукса беше догоряла и оставаше единствено лампичката на каската му. Бутс беше болна, баща му говореше несвързано, Лукса беше в шок, Аврора беше ранена, а Арес беше отчаян. Значи оставаха той и Темп.
— Темп? — каза Грегор. — Какво според теб трябва да направим сега?
— Не знам, Горноземецо — каза Темп. — Чуваш ли плъховете, чуваш ли?
— Когато паднаха ли? — попита Грегор. — Да, беше ужасно.
— Не. Чуваш ли плъховете, чуваш ли? — повтори Темп.
— Сега ли? — Грегор усети как изстива и почва да му се повдига. — Къде? — Пропълзя по корем до ръба на площадката и надникна надолу.
Плъховете се събираха, със стотици, по бреговете на реката. Някои се бяха изправили на задните си крака и стържеха с нокти варовиковата стена от двете страни на водопада. Други правеха опити да я изкатерят и се плъзгаха надолу към земята. Заеха се да стържат по повърхността, за да издълбаят стъпала за краката си. Щеше да им е нужно време да се изкатерят горе, но Грегор знаеше, че ще успеят. Щяха да намерят начин.
Той се върна назад, седна и обви коленете си с ръце. Какво трябваше да направят участниците в мисията? Е, щеше да им се наложи да летят. Аврора щеше да е принудена да се справи, ако плъховете се изкатереха по стената. Но да летят накъде? Светлината в каската му нямаше да издържи вечно. Нима бяха минали през целия този кошмар само за да загинат в Мъртвата земя?
Може би Викус щеше да изпрати помощ. Но как щеше да разбере къде са? А и кой знае как вървяха нещата в Регалия? Грегор и Хенри бяха осъществили последната строфа от „Сивото пророчество”. Но означаваше ли това, че хората бяха спечелили войната? Нямаше представа.
Грегор затвори очи и ги притисна с длани. Никога през целия си живот не се беше чувствал толкова изоставен. Помъчи се да се утеши с мисълта, че според „Сивото пророчество” осем от тях ще останат живи. „Е, Рипред вероятно ще се справи, но ако ние седмината, които седим на тази площадка, се каним да оцелеем, трябва да се случи чудо”, помисли си той.