— Вероятно точно сега не е много добре — каза Грегор. — Но ще се оправи веднага щом те върнем обратно.
Баща му кимна:
— А ти?
Грегор не му каза нищо за лошите неща, а само за хубавите. Разказа на баща си за тренировките по бягане, за училище и как беше свирил на саксофона си в Карнеги Хол. Не спомена нищо за паяците или плъховете, нито какво беше преживял, откакто баща му беше изчезнал.
Прекараха следобеда, като си играеха с Бутс, подканваха се взаимно да ядат и често, без никаква особена причина, се докосваха.
Накрая се появи Дулсет и настоя, че Бутс и баща му имат нужда от почивка, затова Грегор тръгна на разходка из двореца и се чувстваше толкова щастлив, колкото не се беше чувствал от две години, седем месеца и… вече не го беше грижа колко дни. Реши да отмени правилото. Завинаги. Дори пак да настъпеха лоши времена, никога повече нямаше да си отказва възможността да мисли, че бъдещето може да бъде щастливо, дори настоящето да е мъчително. Щеше да си позволи да мечтае.
Докато се връщаше да си легне, мина покрай стаята, където го държаха като пленник след опита му за бягство от Регалия. Викус седеше на масата сам, заобиколен от купища свитъци и карти. Лицето му светна, когато видя Грегор и му махна да влезе в стаята.
— Ела, ела, още не сме разговаряли, откакто пристигна — каза той нетърпеливо. — Как е баща ти?
— По-добре. Много по-добре — отговори Грегор и седна срещу Викус.
— А принцесата? — попита Викус с усмивка.
— Добре е. Треската ѝ премина — каза Грегор.
За минута просто седяха там, без да са сигурни откъде да започнат.
— Е, воине… ти скочи — каза Викус.
— Да, май скочих — каза Грегор и се ухили. — Истински късмет, че Арес беше там.
— Късмет и за Арес — каза Викус. — Късмет за всички ни. Знаеш ли, че плъховете са в отстъпление?
— Марет ми каза — отговори Грегор.
— Вярвам, че войната скоро ще свърши — каза Викус. — Плъховете започнаха да се бият помежду си за трона.
— А Рипред? — попита Грегор.
— Получих вест от него. Събира група плъхове, подкрепящи неговата кауза, в Мъртвата земя. Няма да е лесна задача да поеме предводителството на плъховете. Трябва първо да ги убеди, че мирът е желателен, а това ще бъде дълга борба. И все пак, не е лесно да се пренебрегне плъх като него — каза Викус.
— И още как — отвърна Грегор. — Дори другите плъхове се страхуват да се бият с него.
— С основание. Никой не може да се изправи срещу Рипред — каза Викус. — И това ме подсеща, че имам нещо за теб. Няколко пъти по време на пътуването спомена, че ти липсва меч. Съветът ме моли да ти поднеса това.
Викус посегна под масата и измъкна дълъг предмет, обвит в много плътна коприна. Грегор я разви и откри зашеметяващо красив меч, инкрустиран със скъпоценни камъни.
— Принадлежал е на самия Бартолъмю Сандуич. Желанието на моя народ е да го приемеш — каза Викус.
— Не мога да го приема — каза Грегор. — Искам да кажа, прекалено скъп е, а и майка ми не ми позволява да имам дори джобно ножче. — Вярно беше. На десетия рожден ден на Грегор чичо му беше му изпратил джобно ножче с петнайсетина различни приставки, но майката на Грегор го беше прибрала, докато навърши двайсет и една.
— Разбирам — каза Викус. Наблюдаваше Грегор внимателно. — Може би, ако баща ти го съхранява за теб, тя ще позволи.
— Може би. Само че има и друго нещо… — каза Грегор. Но не знаеше как да изрече другото нещо, а то беше главната причина, поради която не искаше да докосне предмета пред себе си. Тази причина беше свързана с Тик и Трефлекс и Гокс; свързана беше с всички създания, които беше видял да лежат неподвижно на връщане. Свързано беше дори с Хенри и плъховете. Може би просто не беше достатъчно умен, може би просто не разбираше. Но на Грегор му се струваше, че сигурно имаше някакъв начин, по който да оправят нещата, без накрая всички да паднат мъртви.
— Престорих се, че съм воинът, за да намеря баща си. Но не искам да бъда воин — каза Грегор. — Искам да бъда като теб.
— Аз съм се сражавал в много битки, Грегор — каза Викус предпазливо.
— Знам, но не ги търсиш нарочно. Първо се опитваш да поправиш нещата по всеки друг начин, за който можеш да се сетиш. Дори с паяците. И Рип-ред — каза Грегор. — Дори когато хората смятат, че грешиш, ти продължаваш да се опитваш.
— Е, в такъв случай, Грегор, знам какъв подарък бих искал да ти дам, но то е нещо, което само ти можеш да намериш — каза Викус.
— Какво е то? — попита Грегор.
— Надежда — каза Викус. — Има моменти, когато ще е много трудно да я намериш. Моменти, когато ще е много по-лесно да избереш омразата. Но ако искаш да постигнеш мир, трябва първо да си способен да се надяваш, че той е възможен.