— И според теб не мога да го направя? — попита Грегор.
— Напротив, имам голяма надежда, че можеш — каза Викус с усмивка.
Грегор плъзна меча обратно през масата към него.
— Предай им, че съм казал благодаря, но не съм приел меча.
— Не можеш да си представиш колко щастлив съм да предам това послание — каза Викус. — А сега трябва да си починеш. Утре те чака път.
— Така ли? Къде? Не обратно в Мъртвата земя? — попита Грегор и леко му прилоша.
— Не. Мисля, че е време да те изпратим у дома — каза Викус.
Тази вечер му приготвиха легло в стаята на баща му, за да могат той и Бутс да спят при него. Сега, когато се прибираше вкъщи, Грегор си позволи пак да мисли за Лизи, за баба си и преди всичко за майка си. Дали щяха да са добре, когато се върнеше? Спомни си разговора си с Викус и се помъчи да се надява за най-доброто.
Веднага щом баща му и Бутс се събудиха, ги заведоха на кея, откъдето Грегор се беше опитал да избяга първата нощ. Група долноземци се бяха събрали да ги изпратят.
— Арес ще ви отведе до портала над Водния път — каза Викус. — Оттам до дома ви разстоянието ще е кратко.
Марет пъхна в ръката му шепа хартия. Грегор осъзна, че това бяха пари.
— Взех ги от музея. Викус каза, че може да ви трябват за пътуването в Горната земя.
— Благодаря — каза Грегор. Зачуди се точно къде Водният път се свързваше с дома му. Сигурно щеше да разбере съвсем скоро.
— Сега пътят е безопасен, но не се бавете. Как-то знаете, нещата се променят бързо в Подземната страна — каза Соловет.
Грегор изведнъж осъзна, че нямаше да види тези хора никога повече. Изненада се колко много щяха да му липсват. Бяха преживели заедно много неща. Прегърна всички за сбогом. Когато стигна до Лукса, си помисли, че може би трябва само да се ръкува с нея, но въпреки това посегна и я прегърна. Тя също го прегърна. Прегръдката ѝ беше малко скована и официална, все пак беше кралица.
— Е, ако някога имате път през Горната земя, отбийте се — каза Грегор.
— Навярно някой ден ще те видим отново тук — каза Лукса.
— О, не знам. Майка ми вероятно ще ме закотви вкъщи до края на живота ми, само за да ме опази — каза Грегор.
— Как така „ще те закотви”? — попита Лукса.
— Няма изобщо да ме пусне да изляза от апартамента — каза Грегор.
— В „Гибелното пророчество” не пише така — отвърна замислено Лукса.
— Какво? Какво е това? — попита Грегор, чувствайки как в него се надига паника.
— Викус не ти ли каза? То следва „Сивото пророчество” — каза Лукса.
— Но мен ме няма в него. Има ли ме? Искам да кажа, няма ме, нали? Викус? — попита Грегор.
— А, трябва да потегляте веднага, ако искате да хванете течението — каза Викус, като сложи раницата с Бутс на раменете на Грегор и го отведе при Арес, който вече носеше на гръб баща му.
— Какво не ми казвате? Какво е „Гибелното пророчество”? — настоя Грегор, когато усети как го качват на гърба на Арес.
— О, това ли? — каза Викус небрежно. — Много е неясно. В продължение на столетия никой не е успял да го обясни. Лети високо, Горноземецо Грегор. — Викус даде знак на Арес и той разпери криле.
— И все пак какво е? Какво гласи? — изкрещя Грегор, докато се издигаха във въздуха.
— Чао-чао, Темп! Досколо! — извика Бутс, като махаше весело с ръка.
— Не, Бутс, не! Няма да се връщаме! — каза Грегор.
Последното нещо, което Грегор видя, докато отлитаха от двореца, беше как Викус им маха. Не беше сигурен, но му се стори, че го чу да казва:
— Доскоро!
Пътят пак следваше реката, но сега Грегор летеше над пенещата се вода върху силния гръб на Арес. Скоро стигнаха до брега, където се беше срещнал с Фангор и Шед. Зърна почернялата земя, където бе горял огънят.
Десет минути по-късно реката се вля в нещо, което беше или море, или най-голямото езеро в света. Огромни вълни се надигаха по повърхността на водата и се разбиваха върху скалистите брегове.
Появиха се двама стражи върху прилепи и ги преведоха над водата. Грегор не видя никакви плъхове наоколо, но кой знае какво друго дебнеше там долу и си търсеше нещо за ядене. Зърна седем метрова бодлива опашка, която някакво създание размаха над вълните и после се гмурна. „Няма дори да питам” помисли си той.
Стражите останаха по местата си, докато Арес започна да се издига в широк каменен конус. В основата си конусът сигурно беше широк три километра. Странен, подобен на мъгла вятър сякаш ги изтласкваше нагоре. „Трябва да са теченията”, помисли си Грегор.