— Лук-са? — каза Грегор, опитвайки се да произказа Лукса, взирайки се в очите на Бутс. — Или това.
— Тя хвана китката на Бутс и прокара пръсти по копринено гладката, загоряла от слънцето кожа. — Сигурно ѝ трябва много светлина.
Бутс се разкикоти. Имаше гъдел по всеки сантиметър от тялото. Лукса нарочно прокара пръсти нагоре под брадичката ѝ и тя се разсмя. За миг Лукса не изглеждаше толкова наперена и Грегор си помисли, че може и да не е толкова лоша. После тя изправи гръб и възвърна високомерния си вид.
— Е, Горноземецо Грегор, двамата с бебето трябва да се изкъпете.
Грегор знаеше, че е изпотен от тичането през тунелите, но това беше доста грубо.
— Може би е най-добре просто да си вървим.
— Да си вървите? Къде ще отидете? — попита Лукса изненадано.
— Вкъщи — каза той.
— Докато миришете така? — възкликна Лукса. — Три пъти ще сте мъртви, преди да стигнете Водния път, дори и да знаете откъде да минете. — Видя, че той не разбира. — Миришете на Горната земя. Тук това не е безопасно за вас. Или за нас.
— О-о… — каза Грегор и се почувства малко глупаци. — Тогава предполагам, че е добре да се изплакнем, преди да си отидем у дома.
— Не е толкова просто. Но ще оставя Викус да обясни — каза Лукса. — Днес извадихте рядък късмет, дето ви намерихме толкова бързо.
— Откъде знаеш, че сме били намерени бързо? — попита Грегор.
— Нашите съгледвачи ви забелязаха малко след като се приземихте. Понеже ви откриха пълзливците, оставяме те да ви представят — каза тя.
— Разбирам — каза Грегор. Къде се бяха намирали съгледвачите? Спотайвали са се в мрака на тунелите? Криели са се някъде в мъглата, през която беше паднал? Преди да стигнат на стадиона, не видя никой друг, освен хлебарките.
— Те така или иначе се бяха запътили насам — каза тя, като посочи към хлебарките. — Виждаш ли, носят факли. Нямаше да си направят труда, ако не бяха тръгнали да ни посетят.
— Защо? — попита Грегор.
— Пълзливците нямат нужда от светлина. Но ни се показват, за да ни дадат да разберем, че идват с мир. Не се ли зачуди колко лесно пристигнахте тук? — попита тя. Без да чака отговор, тя се обърна към групата хлебарки, които стояха търпеливо отстрани. — Пълзливци, какво вземате за горноземците?
Хлебарката водач пристъпи напред.
— Дадете ни пет кошници, дадете ни? — изсъска той.
— Ще дадем три кошници зърно — каза Лукса.
— Плъхове дават много риба — каза хлебарката, като си чистеше небрежно антените.
— Заведете ги при плъховете, тогава. Това няма да ви откупи време — каза Лукса.
Грегор не знаеше точно за какво говореха, но изпита смущаващото чувство, че го продават.
Насекомото обмисли последното предложение на Лукса:
— Дадете четири кошници, дадете? — каза то.
— Ще дадем четири кошници и една за благодарност — обади се един глас зад гърба на Грегор. Той се обърна и видя, че към тях идва блед, брадат мъж. Късо подстриганата му коса наистина беше сребриста, не просто сребристо руса.
Лукса изгледа гневно стареца, но не му възрази.
Хлебарката старателно събра четири и едно с помощта на краката си.
— Дадете пет кошници, дадете? — попита тя, сякаш цялата идея беше съвсем нова.
— Ще дадем пет кошници — заяви Лукса троснато, като се поклони сковано на хлебарката. Хлебарката ѝ се поклони в отговор и заедно с другите насекоми хукна вън от стадиона.
— А ако зависи от Викус, скоро няма да имаме единици за даване — каза строго момичето на брадатия мъж, който беше насочил вниманието си към Грегор и Бутс.
— Още една кошница ще е малка цена, ако той е този, когото чакаме — отговори той. Виолетовите му очи се взряха напрегнато в Грегор. — Кажи ми, Горноземецо, да не си от… — Той затърси думите: — Ню Йорк Сити?
Глава 4
Сякаш някой плисна вода в лицето на Грегор и го върна рязко в действителността. От мига, в който беше пропаднал през дупката в стената, нещата се случваха толкова бързо, че едва успяваше да следи хода им. Сега, в това моментно затишие, думите „Ню Йорк” дойдоха като шок.
Да! Той беше хлапе, което живееше в Ню Йорк и трябваше да изпере и събере прането и да се върне горе със сестричката си, преди майка му — майка му!
— Трябва да се прибера вкъщи веднага! — избъбри Грегор.
Майка му работеше като рецепционистка в един зъболекарски кабинет. Обикновено си тръгваше точно в пет и до пет и половина вече си беше вкъщи. Щеше да се поболее от тревога, ако се прибереше и откриеше, че двамата с Бутс са изчезнали. Особено след случилото се с баща му. Опита се да прецени колко време беше минало след падането. „Вероятно сме падали, да речем, в продължение на пет минути, а после сигурно сме тичали двайсетина минути с хлебарките и сме тук може би от десет”, помисли си той. Трийсет и пет минути.