— Добре, значи прането трябва да е почти сухо! — каза Грегор високо. — Ако се върнем горе в следващите двайсет минути, би трябвало всичко да е наред. — Никой не би тръгнал да ги търси преди това, а той можеше да вземе дрехите и да ги сгъне в апартамента.
— Наистина, трябва да се върна горе веднага — каза той на Викус.
Старият човек все още го оглеждаше внимателно.
— Проста работа е да паднеш, но изкачването нагоре изисква много усилия.
— Какво искаш да кажеш? — попита Грегор: гърлото му се стегна.
— Иска да каже, че не можете да си идете вкъщи — каза Лукса безцеремонно. — Трябва да останете при нас в Подземната страна.
— Ъ-ъ, не! Не, благодаря! — заяви Грегор. — Искам да кажа, всички сте направо супер, но имам разни неща за вършене… горе! — каза той. — Още веднъж благодаря! Беше ми приятно да се запознаем! Хайде, Бутс!
Грегор взе сестра си на ръце и се отправи към сводестия отвор, през който си бяха тръгнали хлебарките. С крайчеца на окото си видя Лукса да вдига ръка. За момент си помисли, че тя му маха за довиждане, но това едва ли беше така. Лукса не беше толкова дружелюбна, че да маха с ръка. „Ако не е помахване с ръка, значи е сигнал!”, промърмори той на Бутс. После хукна към вратата.
Може би щеше да успее, ако не мъкнеше Бутс, но не можеше да тича истински с нея в ръцете си. На десетина метра от изхода първият прилеп връхлетя върху него и го просна по гръб на земята. Тялото му омекоти падането на Бутс и тя моментално седна на корема му да се наслади на представлението.
Всички прилепи на арената се спуснаха към тях. Летяха в плътен кръг около Грегор и Бутс, заключвайки ги като в затвор от криле и козина. Всеки имаше ездач, блед и със сребриста коса като Лукса. Въпреки непосредствената близост и бързината на прилепите, никой от хората не срещаше трудности да се задържи върху своя прилеп. Много малко си правеха труд изобщо да се държат. Един младеж с наперено изражение, възседнал лъскав черен прилеп, почти се беше излегнал, подпрял глава с едната си ръка.
Ездачите не можеха да откъснат очи от пленниците. Докато прелитаха светкавично покрай тях, Грегор успя да различи израженията им — от развеселени до открито враждебни.
Бутс заподскача върху корема му и запляска с пухкавите си ръчички:
— Прилепи! Прилепи! Прилепи!
„Е, поне един от нас им се радва”, помисли си Грегор.
Бутс обожаваше прилепи. В зоопарка беше готова да стои пред голямото дебело стъкло на клетката с прилепите цяла вечност. В това малко, тъмно пространство бяха затворени стотици прилепи, които успяваха да летят, без да се блъскат един в друг. Правеха го благодарение на нещо, наречено ехолокация. Прилепите издаваха звук, който се отразяваше в някоя твърда повърхност, и така определяха къде се намират. Грегор беше чел табелката с обяснения за ехолокацията около хиляда пъти, докато чакаше на Бутс да ѝ омръзнат прилепите.
Чувстваше се почти експерт по въпроса.
— Прилепи! Прилепи! Прилепи! — повтаряше напевно Бутс, използвайки корема му като трамплин. Грегор усети, че му прилошава, надигна се на лакти и я смъкна на земята. Последното, което му трябваше, беше да повърне пред тези хора.
Изправи се на крака. Бутс обви ръка около коляното му и се облегна на него. Кръгът от прилепи се стесни и се приближи още повече.
— Защо? Като че ли ще избягам — каза Грегор раздразнено и чу как някои ездачи се засмяха.
Лукса сигурно беше дала друг сигнал, защото прилепите се отделиха един по един и започнаха да кръжат около арената в сложни движения. Грегор видя, че нито тя, нито Викус си бяха направили труда да помръднат от мястото, където ги беше оставил. Погледна към входа и разбра, че беше безсмислено. И все пак… тези хора бяха малко по-самодоволни, отколкото беше добре за тях.
Грегор измина със спринт три стъпки до изхода, преди рязко да се обърне кръгом и да се отправи обратно към Лукса, улавяйки пътьом ръката на сестра си. Заварени неподготвени, прилепите нарушиха строя си и се стрелнаха надолу, само за да установят, че нямат плячка за хващане. Издигнаха се объркани и макар да не се сблъскаха, Грегор с удоволствие видя как някои ездачи полагат усилия да се задържат върху прилепите си.
Тълпата, която беше удивително тиха след появата им, избухна в одобрителен смях. Грегор се почувства малко по-уверен. Поне не беше единственият, който изглеждаше като идиот.