Грегор успя да намери изхода, охраняван от двама стражи. Пред него имаше платформа, окачена на въжета. Когато помоли стражите да го свалят до земята, те реагираха изненадано:
— С твоя хвъркач нямате ли уговорка да се срещнете във Високата зала, за да те отведе на обучение? — каза единият.
Предната вечер Арес и Грегор се бяха разделили, без да си разменят нито дума.
— Не, Арес трябва да е забравил — каза той.
— А, да, Apec — каза стражът и погледна многозначително другаря си.
Макар че Грегор беше ядосан на Арес, намекът в този поглед не му хареса.
— И аз забравих — каза той. — Трябваше да му напомня.
Стражите кимнаха и му направиха път да стъпи върху платформата, която спуснаха на шейсет метра до земята. Макар че спускането беше плавно и спокойно, Грегор се беше вкопчил във въжетата. Подземната страна предоставяше безкрайни възможности за подновяване на страха му от височини.
Градът гъмжеше от бледокожи жители с виолетови очи, които се занимаваха с делата си. Много хора се взираха в него, но ако уловеше погледа им, те му кимваха почтително. Някои дори се покланяха. Познаваха го или поне бяха чували за него. Той беше воинът, който беше спасил града им от унищожение. Известно време Грегор се наслаждаваше на вниманието, но после осъзна, че хората вероятно очакваха от него да тръгне да се бие с онзи ги гантски бял плъх. Запита се колко ли войници щяха да му дадат, за да го убият. За толкова голямо и зло същество… може би цяла армия!
Когато пристигна на арената, беше ясно, че е за къснял. Групи долноземци от всякакви възрасти се бяха пръснали по покрития с мъх терен и правеха гимнастика и различни упражнения за разтягане. Не беше много по-различно от загряването преди тренировките по бягане. Докато се оглеждаше за Лукса, един глас привлече вниманието му:
— Горноземецо! Ти се върна! — И преди Грегор да се усети, Марет го сграбчи в толкова силна прегръдка, че щеше да му счупи ребрата. Войникът беше един от най-любимите му долноземци.
— Здрасти, Марет — каза той. — Как вървят работите?
— Много добре, щом ти си тук. Ела, ще се обучаваш на общи умения с мен — каза Марет, като насочи Грегор към няколко деца на неговата възраст.
Докато тичаха из полето, минаха покрай група деца, които се упражняваха с мечове. Никое не изглеждаше на повече от шест години. Очевидно в Подземната страна никога не беше прекалено рано да започнеш да се обучаваш за война.
Грегор забеляза Лукса и зае място близо до нея. Имаха време само да си кимнат, преди класът да Поднови занятието си.
Марет им показа как да направят серия от упражнения за разтягане. Грегор не притежаваше вродена Гъвкавост. Лукса обаче можеше да се извива като бретцел.
Последваха няколко силови упражнения — обичайните лицеви опори, упражнения за коремните мускули, упражнения за краката. Накрая правиха обиколки на арената. Грегор обичаше и спринтовете, и бягането на дълги разстояния. Беше доволен, че единствен в групата си успя да не изостане от Марет, който накрая го поздрави за постижението.
Удоволствието от похвалата на Марет бързо се изпари, когато преминаха към предно и задно кълбо. Всяка година в часа по физическо имаха гимнастика и се налагаше Грегор някак да я изтърпи, докато започнеше баскетболът. Беше прекалено висок и слаб за гимнастика и най-често повечето кълба завършваха с просване по гръб. И точно това му се случи сега.
Лукса застана над него, като се мъчеше да не се разсмее.
— Когато правиш кълбо, не може да разгъваш колене, преди да стъпиш на земята — обясни тя и му подаде ръка да се изправи.
— Да, да, да — каза той, като ѝ позволи да му помогне. От гимнастиката човек винаги можеше да научи нещо полезно, сякаш наистина е възможно да победиш гравитацията, стига само да се съсредоточиш достатъчно.
Марет повика Лукса да покаже някакво упраж нение и тя се впусна в изумителна поредица от пре мятания, приземявайки се на крака с такава лекота, с каквато Грегор би слязъл от бордюра. Другите долноземци избухнаха в спонтанни аплодисменти, а Лукса им отвърна с една от редките си усмивки. После се върна и пробва безнадеждната задача да научи Грегор как да прави циганско колело.
Докато тя обясняваше движенията вероятно вече за осемнайсети път — „Ръка, ръка, стъпало, стъпало, не двете ръце и после двете стъпала” нещо привлече погледа ѝ и лицето ѝ посърна.
Грегор проследи погледа ѝ до входа на арената, където стоеше група от пет деца. Не ги беше виждал преди.