— Означава, че плъховете са влезли в Регалия.
Глава 8
Грегор се вкопчи в козината на Арес и моментално допусна най-лошото. Щом плъховете бяха в Регалия, сигурно бяха дошли заради едно нещо: Бутс!
— Побързай, Арес! Моля те! — каза Грегор.
— Да, Горноземецо, ще побързам — каза Арес. Мощните му криле се размахваха неясно нагоре-надолу. — А Лукса и Аврора ще отидат право при сестpa ти.
Пътят беше само няколко минути, но на Грегор му се стори, че мина цяла вечност, докато се върнат на арената. Представяше си армия от плъхове, пробиващи си път с нокти през Регалия, съсредоточени само върху една мишена. Може би грамадният бял плъх лично бе дошъл да я убие!
Когато навлязоха с бясна скорост в стадиона, един страж им извика и взе да маха с ръце към масивните каменни врати, които отделяха игралното поле от града.
— Само два са! Там, пред вратите! Дръпнете се назад!
Арес спря рязко, но бяха достатъчно близо, за да видят добре битката на земята. Пред вратите имаше два плъха, биещи се за живота си срещу десетина души върху прилепи. Изглежда, че по-дребният плъх можеше да отскача удивително високо от земята. Не успяваше обаче да се включи кой знае колко в битката, защото другият, който беше много по-едър от него, го защитаваше от най-ожесточените атаки.
Едрият плъх се движеше толкова бързо, че Грегор не можеше да каже много за него. Въртеше се в кръг, отскачаше от предни на задни крака, хвърляше се бясно към всичко, което се окажеше в обсега на ноктите и зъбите му. Грегор виждаше, че има ранени прилепи и хора, но нито един удар не попадаше върху плъха. Все едно гледаше някой от онези филми за бойни изкуства, в които никой не може да докосне главния „сенсей” или учител, или както там се казваше, беше все едно да гледаш…
— О, не! — възкликна Грегор. — Това е той. Трябва да е…
— Рипред! — прекъсна го рязко Арес.
— Спри ги! — извика Грегор.
Арес вече се спускаше. Той пикира странично и събори двама ездачи от предната линия. Описа осморка, която обърка още няколко, и направи някакво странно кръжащо движение във въздуха над главата на Рипред.
— Спрете! — изкрещя Грегор. — Спрете, той е приятел!
Долноземците се дръпнаха назад, за да не го уда рят и гневно закрещяха на Арес да се отмести.
— Не, вие не разбирате! Той е на наша страна! Това е Рипред! — изкрещя Грегор, за да надвика врявата. Долноземците чуха името Рипред и мълчаливo отстъпиха назад.
Едрият плъх спря да се върти и падна почти лениво по гръб. Белязаното му лице разцъфна в широка, зъбата усмивка и той започна да се смее:
— О, погледни ги, Горноземецо. Не са ли страшно забавни?
На Грегор също му идваше да се засмее, защото някои долноземци буквално бяха зяпнали от учудване, но потисна порива.
— Стига! — каза той на Рипред. — Не е смешно.
Рипред само се разсмя още по-силно.
— Знаеш, че е! Знаеш, че и на теб ти идва да се разсмееш!
Толкова глупаво беше да кажеш подобно нещо Насред цялото напрежение, че думите завариха Грегор неподготвен и той наистина издаде нещо като смях. Спря се бързо, но беше твърде късно. Всички Го бяха чули.
— Млъквай! — повтори Грегор, но Рипред не му обърна никакво внимание и продължи да се залива от смях.
— Може ли да извикате например Викус, Соловет или някой друг? — попита Грегор. Никой от долноземците не му отговори, нито пък литна. Забеляза по-дребния плъх, който се притискаше към вратите задъхан и с широко отворени очи. Предположи, че е приятел на Рипред. — Хей, съжалявам за това. Аз съм Грегор. Приятно ми е да се запознаем.
Плъхът оголи зъби и изсъска злобно, при което и Грегор, и Арес потрепнаха и се дръпнаха.
Рипред удряше с опашка по земята в пристъп на развеселеност:
— О! О! Не е нужно да се опитваш да я умилостивяваш със сладки приказки — изрече задъхано той. — Туичтип мрази всички!
По-дребният плъх, Туичтип, се озъби на Рипред. После изрови дупка в мъха с едно замахване на лапата си и зарови нос в нея.
Изглежда Туичтип беше странна.
— Наземна формация! — изкомандва един глас. Грегор се обърна и видя Соловет, възседнала прилеп, да се спуска за кацане. Долноземците приземиха прилепите си в плътна формация „ромб“. Без да обръща внимание на Рипред, Соловет тръгна сред войниците и прилепите, изпращайки ранените да получат медицинска помощ. После отпрати останалите.
Дотогава Рипред се беше овладял и се беше изпънал удобно на хълбок. Туичтип още стоеше с нос, заровен в дупката в мъха. Дишаше през устата, с късо, тревожно пуфтене.