Беше почти невъзможно да го сметне. Прекара в Регалия по-малко от два дни, преди да отплават по Водния път, почти сигурен беше в това. Сети се как някой каза, че пътуването до Лабиринта е около пет дни. После още един-два дни, докато срещна Рипред? Девет дни? Десет?
Семейството му сигурно беше напълно съкрушено. Той щеше да се прибере около Коледа. Без Бутс. Завинаги.
Грегор се върна към таблицата за умножение.
Когато Арес се събуди, хапнаха още сурова риба, а после излетяха отново. Ден-два следваха едно и също разписание. Грегор спеше, докато Арес летеше; Арес спеше, докато Грегор стоеше на пост. Той спеше, когато Арес го събуди.
— Горноземецо, пристигнахме.
Не се движеха. Грегор седна и разтърка очи. Светлината беше по-ярка от всичко, което беше виждал от много време. Смъкна се от гърба на Арес върху полирания каменен под и се огледа. Бяха във Високата зала. Беше напълно пуста. Отнякъде, не много далече, се разнасяше музика.
— Къде са всички? — попита Грегор.
— Не знам. Но щом има музика, трябва да има някакво събиране — отвърна Арес. — Смятам, че идва от Тронната зала.
Минаха през няколко коридора и стигнаха до входа на огромно помещение, което Грегор виждаше за пръв път. Подът беше леко наклонен надолу, като в киносалон. Мястото беше пълно с безкрайни редици от каменни пейки и претъпкано с прилепи и хора, облечени по-официално от друг път. Много хора държаха предмети, обвити в плат и вързани с панделки. Подаръци, може би? Вниманието на всички беше приковано върху голям каменен трон в далечния край на залата. На трона седеше Нериса.
Бяха я подготвили за случая. Обикновено разрошената ѝ коса сега беше сплетена в сложни плитки и вдигната нагоре. Обшита със скъпоценни камъни мантия висеше отпуснато от мършавите ѝ рамене. Зад нея стоеше Викус. Произнасяше някаква реч и държеше голяма златна корона. Трудно беше да си представи човек, че Нериса или Викус биха могли да изглеждат по-тъжни, отколкото в момента.
— Какво става? — прошепна Грегор.
— Коронация. Коронясват Нериса за кралица — каза тихо Арес.
Лукса се беше оказала права. Ако тя умреше, щяха да коронясат Нериса, а не Викус и семейството му. Поне засега.
— В такъв случай, предполагам, че Хауард и останалите са се върнали — каза Грегор. Как иначе щяха да знаят, че Лукса е мъртва?
— Така изглежда — каза Арес.
Ако Марет беше оцелял, щеше да е долу в болничното крило, но Хауард и Андромеда би трябвало да са тук. Грегор се огледа из залата, но не ги видя.
Викус завърши речта си и положи короната върху главата на Нериса. Тънкият ѝ врат се наклони напред под тежестта и Грегор си помисли колко неподходяща беше тя за кралица на тази жестока, вечно воюваща страна. Въпросът не беше дали е психически нестабилна, нито дали наистина може да предсказва бъдещето. Това момиче беше твърде слабо, за да държи главата си изправена с корона на нея. Пред очите на Грегор се мярна образът на Лукса, побутваща назад златния обръч на главата си. Независимо дали тя искаше да бъде кралица или не, той не се съмняваше, че щеше да е подходяща за тази роля. Но нея я нямаше вече.
Хауард беше прав: Викус трябваше да бъде крал. От него щеше да излезе добър водач; той беше умен и дипломатичен. И нямаше вид на човек, който би оставил властта да му замае главата.
Когато Нериса подпря ръце на страничните облегалки на трона и успя да вдигне глава, погледът ѝ срещна този на Грегор. Някаква емоция се появи върху лицето ѝ, а после тя изведнъж припадна и рухна на пода. Короната се удари в камъка със силен звън и после се търкулна нататък.
Настъпи голяма суматоха. Почти мигновено се появи носилка и отнесоха Нериса. Последва много клатене на глави и мърморене откъм тълпата долноземци, които вероятно бяха силно против коронацията на Нериса.
После някой видя Грегор и Арес. Те бяха застанали на прага, без никой да ги забележи, тъй като всички гледаха коронацията. Сега стотици лица се обърнаха към тях и крещяха или задаваха въпроси. Викус им махна да слязат. Всъщност Грегор не искаше да разкаже историята за Гибелния по този начин. Възнамеряваше да опише какво се е случило насаме с Викус, а после да се прибере вкъщи. Но този вариант вече не съществуваше.
Докато Грегор и Арес вървяха по пътеката към Викус, тълпата се раздели и постепенно замлъкна. Когато стигнаха до трона, всички затаиха дъх.
— Поздрави, Горноземецо Грегор, Арес, щастливи сме да ви видим живи. Какви вести ни носите? — попита Викус. — Открихте ли Гибелния?