Грегор погледна изненадано Арес. Наистина ли си мислеше, че той би приел това?
— Няма да ти позволя да го направиш! Искам да кажа, случи се точно обратното. Именно аз отказах да убия Гибелния и именно аз исках да го заведа при Рипред. Ако някой би трябвало да бъде оневинен, това си ти.
— Но това няма да ми помогне, Горноземецо. Аз ще умра каквото и да се случи. Точно това искат всички. Може би все още можем да спасим теб. Помисли за семейството си — изрече умолително Арес.
Грегор го направи и беше ужасно. Първо Бутс, сега и той. Но не можеше да пожертва Арес по този начин. Семейството му не би искало той да излъже и да остави да убият Арес заради нещо, което той беше направил.
— Не — каза Грегор.
— Но ти… — поде Арес.
— Не — заяви Грегор. — Няма да го направя, Арес.
— Тогава и двамата ще умрем! — гневно възкликна Арес.
— Така да бъде! — За минута двамата замълчаха, изпълнени с тревога, а после Грегор попита: — А как го правят?
— Няма да ти хареса — каза Арес.
— Сигурно няма да ми хареса. Но предпочитам да знам — каза Грегор.
— Ще вържат крилете ми и ръцете ти и ще ни пуснат от един много висок зъбер към скалите отдолу — каза Арес.
Това беше кошмарът, който Грегор постоянно сънуваше. Откакто се помнеше, му се бяха присънвали ужасни сънища за това. Как лети във въздуха… как се блъсва и се размазва на земята… така беше загинал Хенри. И плъховете на крал Горджър. Беше чул писъците им, докато падаха, беше видял как телата им се разбиват върху скалите.
За момент се поколеба дали да не приеме предложението на Арес. Но не можеше.
Прозорчето в долната част на вратата се отвори и някой бутна вътре две купички с храна. Прозорчето се затръшна.
Изглеждаше невъзможно да яде в такъв момент, но при миризмата на храната стомахът на Грегор направо заръмжа от глад.
— Искаш ли да ядем? — попита той Арес.
— Сигурно е добре да поддържаме силите си — каза прилепът. — Може да се яви някаква възможност за бягство.
Купичките съдържаха нещо като овесена каша и по едно голямо парче хляб. Не беше най-вкусното ядене на света, но след дни на сурова риба имаше прекрасен вкус. Грегор излапа порцията си и се почувства малко по-добре. Само защото бяха обвинени в нещо, не означаваше, че ще ги признаят за виновни. Може би когато трибуналът изслушаше неговата версия за случилото се, съдиите щяха да разберат. А и Нериса можеше да се намеси…
— Значи независимо какво ще реши трибуналът, Нериса може да ни помилва, ако иска? — попита Грегор.
— Да, тя може да пощади живота ни. Но, Горноземецо, аз оставих Хенри да умре — каза Арес.
— Да, но знаеш ли какво ми каза тя? Каза ми, че според нея било най-добре, че е загинал. Защото в противен случай всички останали са щели също да загинат — каза Грегор.
— Наистина ли? — каза Арес. — Сигурно са били нужни много тъмни нощи, за да стигне до това заключение.
— Тя наистина ли вижда разни неща? Имам предвид, бъдещето? — попита Грегор.
— Да, наистина. Свидетел съм на това. Но тя е млада и дарбата ѝ е мъчение за нея. Тя вижда много неща, които не разбира, и много неща, които я плашат. Понякога се съмнява дали е нормална — каза Арес.
Грегор не отговори. И той не беше убеден, че Нериса е с ума си.
Вратата се отвори широко и влязоха стражите.
— Ще се изправите пред съда — каза главният.
Надеждите на Грегор за бягство помръкнаха, когато вързаха ръцете му зад гърба. Крилете на Арес бяха здраво пристегнати към тялото му с въже. Сякаш вече ги подготвяха за екзекуцията. Оставаше само скалата.
Няколко стражи вдигнаха Арес на раменете си и го понесоха. Грегор вървеше зад тях. Изкачиха се по стълбите и после тръгнаха към друга част на двореца.
Влязоха в една зала, която беше подготвена за съдебния процес. Не беше същата, в която долноземците бяха заплашили Арес с прогонване. Беше по-неприветлива. По-официална. Отпред имаше дълга каменна маса с три стола. „Това е за съдиите” помисли си Грегор. Точно зад стола в средата, на една платформа се издигаше трон. Далеч вдясно, срещу масата, имаше каменен куб, към който водеха три стъпала. Беше разположен така, че не само съдиите, а всеки, седнал на седемте реда, издигащи се към високите тавани, да може да го вижда добре. Свидетелската скамейка.
Всяко място в залата беше заето от прилеп или човек. Взираха се в Грегор и Арес с неприкрита омраза, но беше зловещо тихо. Може би беше по-добре, когато всички крещяха и хвърляха разни неща.