— Аз не ха'есва — каза Бутс. — Аз не обича динозаври.
— И аз — каза Грегор. — Но нали помниш, когато ги видяхме. И те ни събориха от прилепа. И Аукса хвана теб и Темп. Къде отидохте?
— О, аз плува. Много студено. Аз уда’их си главата — каза Бутс, като потри темето си.
Грегор раздели къдриците ѝ с пръсти. По нежната кожа личаха леки следи от ожулване. Къде е била? Не в Халбата.
— Голямо езеро ли беше, Бутс?
— Бебешки басейн — каза Бутс. — Уда’их си главата.
Грегор внезапно си спомни тунела, към който ги водеше Туичтип. Онзи, който беше наполовина под водата. Ако Лукса се беше спуснала към онзи тунел и беше успяла да стигне до него, входът сигурно скоро е бил наводнен от вълните, вдигнати от влечугите. Може би това беше водата между тях. В някакъв момент сигурно всички се бяха носили във водата, иначе Бутс нямаше да каже, че е плувала. Как не се бяха удавили? После си спомни спасителните жилетки. Бутс не беше със своята, когато се появи, но я беше носила в Халбата.
Изложи теорията си пред Викус.
— Да, нещо от този род трябва да се е случило. Но после сигурно са се загубили в Лабиринта — каза Викус. — Бутс, видя ли плъхове?
Бутс допря ръка до носа си.
— Ох! — каза тя. — Пе’в’ъзка. Не пипа. Аз не пипа. Ох!
Грегор първо си помисли, че си е ударила носа, но после се сети.
— Туичтип ги е намерила. Или те са я намерили — каза той. — Туичтип ли беше, Бутс? С превръзката?
— Аз не пипа. Ох! — потвърди Бутс, като притисна носа си.
— А после какво стана, Бутс? — попита Грегор. — Къде отидохте с Туичтип? Видяхте ли още плъхове?
— Темп вози Бутс. Бъ’зо вози! — каза Бутс, но това беше всичко, което успяха да изкопчат от нея.
— Несъмнено са били нападнати от гризачи. Лукса е казала на Темп да бяга с Бутс, после е останала да се бие заедно с Аврора и може би Туичтип — каза Викус. — Сигурен съм, че шансовете им не са били добри.
Грегор беше сигурен, че шансовете им са били почти нула, но се помъчи да каже нещо оптимистично:
— Е, ако Туичтип е била с тях, може да са се измъкнали от лабиринта, Викус. А може би плъховете са искали да ги запазят живи и са ги пленили. Както направиха с баща ми. Искам да кажа, тя е кралица, важна особа е.
Може би Грегор не биваше да казва това, защото мисълта какво биха могли да направят плъховете на Лукса, ако я бяха пленили, беше по-ужасна от това да е мъртва. Сети се за баща си, който сънуваше кошмари и се будеше с писъци…
Викус кимна, но в очите му блестяха сълзи.
— Въпросът е… въпросът е… че не знаем — каза Грегор. — Може да са им се случили много неща. А и помниш ли подаръка, който искаше да ми дадеш? Миналия път, когато бях тук?
— Надежда — прошепна Викус.
— Да. Не се отказвай все още от нея — каза Грегор.
— Аз готова — каза Бутс, като избута чинията си от масата и проследи доволно как пада с трясък на пода.
— Е, ако си готова, Бутс, как ще ти хареса да си отидеш вкъщи? — попита Викус.
— Да-аа! — зарадва се Бутс. — Аз отива къщи!
— Аз мога да остана, Викус. Или мога да заведа Бутс вкъщи и да се върна и да ви помогна да потърсите Лукса и… — поде Грегор, но Викус го прекъсна.
— Не, Грегор. Не. Ако са мъртви, никой от нас не може да направи нищо. Ако ги държат в плен, вероятно ще минат месеци, преди да успеем да разберем къде са. През това време, кой знае? Може да отменят решението на Нериса и да те екзекутират. Ако имам нужда от теб, повярвай ми, ще намеря начин да те повикам — каза Викус. — Засега трябва да се прибереш у дома. Имаш си собствени грижи там, нали?
Е, да, където и да се намираше, Грегор все си имаше грижи.
След половин час бяха долу на кея, облечени в собствените си дрехи, и се качваха на гърба на Арес. Бяха дошли да ги изпратят единствено Викус, Андромеда, Хауард и Нериса.
— Предай на Марет най-добрите ми пожелания — каза Грегор на Андромеда.
— Да, Горноземецо. Той също би ти пожелал всичко най-хубаво — отговори прилепът.
Грегор се обърна към Хауард.
— Ако научиш нещо за Лукса и другите, съобщи ми. Пералното ми помещение е точно на върха на един от онези тунели. Арес знае кой. Остави ми бележка, или нещо такова.
— Ще ти пратя вест — каза Хауард.
За изненада на Грегор, Нериса пъхна един свитък в джоба на якето му.
— Пророчеството. За да можеш да поразсъждаваш върху него.
Грегор поклати глава:
— Едва ли ще мога да го забравя, Нериса. Но все пак благодаря. — Какво, според нея, щеше да направи? Да си го отнесе вкъщи и да си го сложи в рамка ли?