Грегор отвори пакета и отвътре се вдигна облак от пари. Объркан, той изсипа всичко на пода. Часовникът наистина беше там. Но Викус беше поръчал да го опаковат в пари. Всички онези портфейли в музея сега сигурно бяха много олекнали, защото на дивана имаше буквално хиляди долари в брой.
— О, божичко! — каза баба му. — Какво ще правим с толкова много пари?
— Ще си платим сметките — отговори майка му мрачно, но после изражението ѝ омекна. — И ще отпразнуваме Коледа.
Така и направиха. Трябваше да тичат като луди, за да приготвят всичко, защото Коледа беше на другия ден, но какво от това? Грегор, Лизи и майка им отидоха на пазар. Баба му и Бутс гледаха коледни програми по телевизията, докато баща му почистваше часовника с кукувичка за госпожа Кормаки.
Дори след като отделиха настрана парите за сметките, им останаха много за Коледа. Първо извадиха старата метална количка за пране и я напълниха с продукти. Поне няколко седмици Грегор нямаше да се притеснява, когато отваря кухненските шкафове. После човекът на ъгъла, който продаваше коледни елхи, им даде една на половин цена, тъй като беше почти приключил за сезона. Лизи остана вкъщи да помогне за украсяването на елхата, а Грегор и майка му отидоха да купят подаръци. Беше му доста трудно да избере нещо за майка си, с което да я изненада, тъй като тя не го изпускаше от очи.
— Мамо, едва ли някакъв грамаден плъх ще ме подгони насред Осемдесет и шеста улица — каза той. — Претъпкано е с народ.
— Стой така, че да те виждам — отговори тя.
Накрая успя да ѝ вземе чифт обици, докато тя купуваше чорапи на всички.
Тази вечер, когато госпожа Кормаки пристигна с един куп подаръци, Грегор ѝ отвори вратата.
— Е, значи най-после се съвзе, мистър — подхвърли тя.
Отначало Грегор не разбра за какво говори, но после си спомни, че уж беше боледувал от грип.
— Да, доста ме измъчи този път.
— Слаб си като клечка — заяви госпожа Кормаки и му връчи чиния с коледни сладки.
На Грегор му се прииска да бе снимал изражението ѝ, когато тя отвори часовника. Явно беше зашеметена.
— О, майчице! Откъде го намери?
Настъпи пауза.
— На едно от онези места, където продават стари неща — каза Лизи.
— Антикварен магазин ли? — попита госпожа Кормаки.
— О, не, просто едно място за вещи втора ръка — каза баща му. В известен смисъл беше вярно.
Когато тя си тръгна, Грегор ѝ помогна да занесе часовника вкъщи. Тя му разказваше за децата си, които щели да долетят на другия ден, и как взела билети за някакъв мюзикъл на Бродуей, когато изведнъж млъкна. Беше се втренчила в краката на Грегор.
Грегор погледна надолу. Ботушите бяха в окаяно състояние. Силно издрани от ноктите на Арес, покрити с петна засъхнала кръв и със слуз от сепиите, а единият беше със смачкано бомбе. Тя го изпревари, преди да успее да измисли някакво обяснение.
— Изглежда доста ги ползваш.
Грегор не отговори. Не искаше пак да я излъже; тя беше прекалено добра към тях.
— Знаеш ли, един ден ще разбереш, че можеш да ми имаш доверие, Грегор — каза тя.
— Аз наистина ви имам доверие, госпожо Кормаки — измънка той.
— Наистина ли? Грип. Как ли не! Ще се видим другата събота. — Тя поклати глава и затвори вратата.
Елхата беше украсена, хладилникът беше претъпкан, чорапите бяха окачени, всички бяха в леглата си, освен Грегор и майка му. Те опаковаха подаръци в неговата стая. Когато почти всичко беше готово, Грегор я остави да довърши сама, а той влезе на пръсти да разтреби дневната. Баща му похъркваше кротко на разтегателния диван — може би това лекарство все пак щеше да му помогне. Якетата им бяха на купчина на пода, където ги беше сложила Лизи, за да освободи закачалката за чорапите с коледни подаръци. Докато ги вдигаше, мобилният телефон падна от джоба на якето му. Напъха го обратно и напипа нещо.
Дълбоко в джоба на якето си намери пророчеството, което му беше дала Нериса. Беше стояло там цял ден, без да се сети за него. Какво му беше казала тя? Че трябва да поразсъждава върху него? Не беше сигурен какво означаваше това.
Грегор разви свитъка и го вдигна към лампичките на коледната елха. Нещо не беше наред с пророчеството. Отне му един миг да осъзнае, че беше написано отзад напред. Прокара пръсти по заглавието отдясно наляво, като очакваше да разчете думите „Гибелното пророчество” — не, я чакай малко! Не беше „Гибелното“. Беше нещо с „кръв“ —„топлокръвните“.
Пусна горния край на свитъка и той се затвори рязко. В този момент майка му влезе в стаята с голям куп подаръци.