— Не може все аз да съм тази, която чака и се чуди какво става с вас, останалите. Не и този път. — Майка му пусна Бутс на земята и обви ръце около Лизи. — Знаеш за какво говоря, нали, Лизи?
Лизи кимна:
— Мога… и аз… да отида — каза тя храбро. Но самата мисъл беше толкова страшна, че тя пак започна да се задъхва.
— Не, искам да останеш тук горе и да наглеждаш баща си и баба си. Ние няма да се бавим дълго. Това е само една среща и веднага се връщаме — каза майката на Грегор, като галеше Лизи по косата.
— А после… може ли… да заминем? — попита Лизи.
— Точно така — каза майката на Грегор. — Какво ще кажеш да се преместим във фермата на чичо ви във Вирджиния?
— Хубаво — каза Лизи и се поуспокои. — Това ще е… хубаво.
— Е, по-добре започни да приготвяш багажа, до-като ме няма. Искаш ли, миличка? — предложи майка му.
— Искам — каза Лизи. И почти се усмихна.
Грегор се почувства като глупак. Беше седнал да се тревожи колко тъпо ще изглежда, ако вземе майка си със себе си в Подземната страна. Изобщо не мислеше за нея. Или за останалите от семейството си. Пресегна се и потупа Лизи по рамото.
— Ще се върнем след няколко часа, Лиз — каза той.
— Точно така. — Майка му целуна Лизи, прегърна я силно и после се обърна към него: — И така, какво трябва да вземем?
— Светлина — каза Грегор. — Това е най-важното. Аз ще се погрижа, мамо.
Баща му слезе с лоста в пералното помещение, за да отмести решетката, а Грегор прерови апартамента — намери две фенерчета и взе всички батерии. Майка му седеше на дивана, прегръщаше сестрите му и ги успокояваше как ще отидат да живеят във Вирджиния.
Грегор влезе в спалнята и видя, че баба му не спи.
— Трябва да се върнеш на онова място — каза тя. Не беше въпрос.
— Има ме в още едно пророчество, бабо — каза Грегор и ѝ го показа.
— Тогава си длъжен да отидеш. И да избягаш, пророчеството все някак ще те намери — каза тя.
— Изглежда така става — каза Грегор и оправи завивките ѝ. — Пази се!
— И ти. До скоро, Грегор — каза тя.
— До скоро — каза той. Целуна я по челото и тя му се усмихна.
Трябваше да рискуват да оставят баба му сама за малко, докато отидат до пералното помещение. Но тя едва ли щеше да се опита да стане от леглото. А плъховете нямаше да се върнат. Бяха получили каквото искаха.
Баща му беше отместил сушилнята и пред решетката, която беше отворена и подпряна на стената, се откри малко пространство. От тъмното се виеха къдрави струйки бяла пара.
— Изглежда теченията действат — каза баща му. — Вероятно можете да стигнете по тях чак долу до Подземната страна. Но Рипред каза, че ще има прилеп.
Още не беше изрекъл докрай думите, когато в отвора се появи едро, космато лице. Прилепът изглеждаше необичайно — беше бял, а от носа към ушите имаше черни ивици.
Майка му ахна, а Лизи изпищя. И двете виждаха за пръв път същество от Подземната земя.
Бутс обаче веднага протегна ръчичка да погали козината на прилепа.
— О, приличаш на зебра. „3” като зебра. Здрасти!
— Привет — измърка прилепът. — Аз съм женска, казвам се Нике. Готови ли сте да потегляме?
Всички се спогледаха и после безмълвно се прегърнаха.
— Как да се… качим върху теб? — обърна се майката на Грегор към прилепа.
— Трябва да скочите. Но не се страхувайте. Течението е толкова силно, че ще стигнете благополучно до земята със или без хвъркач. Тук съм само за наше успокоение — каза Нике.
Прилепът се спусна и изчезна от поглед. Бутс изтича нетърпеливо до решетката:
— Скачам!
Грегор я сграбчи и почти се разсмя на вълнението ѝ.
— Този път ще скочим заедно. Мамо, готова ли си?
Майка му коленичи пред решетката и провря глава в нея.
— Значи трябва… да скочим? — попита объркано тя.
— Чакай една секунда — каза Грегор. Остави Бутс на пода, влезе в шахтата и увисна на една ръка. — Сега ми подайте Бутс — каза. Баща му му подаде Бутс и той я хвана със свободната си ръка. Бутс се вкопчи в него като малка коала. — Хайде, мамо. Скачаш, хващаш се за нас и всички заедно се спускаме долу.