Беше намесена и принцесата… Таеше надежда, че не става дума за Бутс. Пълзливците — така долноземците наричаха хлебарките — я бяха обявили за принцеса, но тя не беше истинска принцеса. Може би пълзливците си имаха собствена принцеса и щяха да доведат нея.
Други строфи, изглежда, намекваха, че хората и гризачите — плъховете — ще бъдат принудени да се съюзят, за да намерят лекарство за болестта. Това едва ли щеше да им хареса! Бяха прекарали цели столетия в опити да се избият взаимно. А после, налице беше и обичайното предсказание на Сандуич, че ако нещата не се получат, ще последва пълно унищожение и накрая всички ще умрат.
Грегор си помисли дали Сандуич някога е написал оптимистично пророчество. Нещо за мир и радост, със старомоден щастлив край. Вероятно не.
В „Кървавото пророчество” най-много го влудяваше строфата, която се повтаряше четири пъти. Сякаш Сандуич се мъчеше да я набие в главата му.
ТРИ ПЪТИ В КРЪГЗАВЪРТИ СЕ СЕГА,
ВИЖДАШ ЯСНО КАКВО ТЕ СПОЛИТА, НО НЕ И КОГА.
ЛЕКАРСТВО И ЗЛО СЕ ПРЕПЛИТАТ В НИШКА ЕДНА,
И ОФОРМЯТ ЕДИНСТВЕНА, ЗДРАВА ЛОЗА.
Какво означаваше това? Звучеше абсолютно безсмислено! Грегор трябваше да говори с Викус! Освен че беше дядо на Лукса и сред най-влиятелните хора в Регалия, Викус беше един от най-добрите тълкуватели на пророчествата на Сандуич. Ако някой можеше да обясни този пасаж, това беше той.
Грегор осъзна, че е застанал на площадката на стълбите на своя етаж, вкопчен в парапета. Не беше сигурен колко време е прекарал така. Но сега трябваше да приключи с госпожа Кормаки и да се прибере вкъщи.
Ако се беше забавил твърде дълго, тя, изглежда, не забеляза. Даде му обичайните четирийсет долара плюс голяма тенджера ядене за семейството му. Докато си тръгваше, тя уви около врата му още един шал, защото „си имам достатъчно шалове да удуша кон с тях”. Госпожа Кормаки никога не го оставяше да си тръгне с празни ръце.
Вкъщи Грегор повика баща си насаме в кухнята и му показа бележката от Викус. Лицето на баща му помръкна, докато я четеше.
— „Кървавото пророчество”. Знаеш ли какво е то, Грегор? — попита той.
Без нито дума Грегор подаде на баща си свитъка с пророчеството. Беше измачкано и леко зацапано от много четене.
— Откога имаш това? — попита баща му.
— От Коледа — каза Грегор. — Не исках да се тревожиш.
— Ще започна да се тревожа, ако знам, че криеш от мен разни неща — каза баща му. — Не го прави повече.
Грегор кимна. Баща му отвори свитъка, за да го прочете, и придоби озадачено изражение.
— Написано е огледално — каза Грегор. — Но аз го знам наизуст. — Издекламира пророчеството на глас.
— „По кръвта ви се носи смъртта”. Е, това не звучи добре — отбеляза баща му.
— Не, звучи, сякаш много хора ще се разболеят — каза Грегор.
— Изглежда, Викус мисли, че си им нужен и трябва пак да слезеш там долу. Знаеш, че майка ти няма да позволи това да се случи — каза баща му.
Знаеше. Не беше трудно да си представи ужаса на майка си, щом научи за пророчеството. След изчезването на баща му тя беше прекарала много безсънни нощи, седнала сама до кухненската маса. Първо плачеше. После мълчеше и прокарваше пръсти по шарките по покривката. Накрая изобщо не помръдваше. А вероятно ѝ е било още по-тежко, когато двамата с Бутс изчезнаха. Можеше ли наистина да я подложи отново на това? „Не, не мога!”, помисли си той. После лицата на приятелите му от Подземната страна започнаха да преминават в съзнанието му. Те можеше да умрат — всички до един — ако не отидеше.
— Трябва поне да отида да изслушам Викус, татко — каза Грегор, с глас, задавен от безпокойство.
— Трябва да разбера какво става! Искам да кажа, не мога просто да скъсам бележката и да се престоря, че не съм я получил!
— Добре, добре, ще отидем и ще го изслушаме. Искам от теб само едно — не му обещавай нищо, което не можеш да изпълниш — каза баща му.
Помолиха госпожа Кормаки да се отбие за малко, като ѝ казаха, че отиват на кино. Тя, изглежда, се зарадва на шанса да поседи със сестрите и баба му. Въоръжена с тесте детски карти за игра и кутия пуканки, тя отпрати с махване на ръка Грегор и баща му към вратата.
— Вие двамата вървете. Имате нужда да прекарате малко време заедно, като баща и син.
Може и да имаха. Но не точно по този начин.
Преди да тръгнат, Грегор се погрижи да вземе хубаво, силно фенерче. Видя как баща му пъхна под якето си един лост. Отначало Грегор си помисли, че го взема за защита, но баща му прошепна: „За камъка”. Мястото, където Арес винаги оставяше Грегор, беше в подножието на едно стълбище под Сентрал парк. Каменна плоча покриваше входа към стълбището. В такова време тя щеше да е замръзнала.