Грегор не успя да подреди чувствата си. В онзи момент единствената му мисъл беше да опази звездната сянка. Собственият му живот също беше изложен на риск — ето какво се беше случило с Хамнет и Фрил. Но на бойното поле Грегор се беше сражавал не толкова за собствения си живот, колкото за да спаси онова, което — както си мислеше тогава — беше лекарството. Понякога се налагаше да се биеш… Дори Хамнет се беше съгласил с това… и сигурно беше смятал, че днешният ден е един от тези моменти. Грегор беше направил каквото трябваше… Но въпреки това… почувства се ужасно, когато си представи сгърчените тела на мравките на поляната.
И въпреки че Грегор изпадна в онова особено състояние на ярост, не бяха успели да спасят звездната сянка. Хамнет също се беше сражавал, когато се беше оказал хванат натясно, но Грегор знаеше, че той не го беше искал. Че според него нищо не можеше да се реши по този начин. Може би ако всички бяха възприели този подход, щяха да успеят да разтълкуват пророчеството и нямаше да ги има всички онези трупове, очакващи да бъдат покрити от лозите. Но каква щеше да е мирната алтернатива? Когато мравките настъпваха към тях, беше прекалено късно. Много отдавна е трябвало да се намери друго решение. И е трябвало всички засегнати страни — хората, плъховете, мравките — да се споразумеят, че така е най-добре.
Всичко това се усложняваше от факта, че ако Грегор беше прав за д-р Нивийв, днес всички бяха загинали напразно. Защото това, заради което всички бяха тръгнали да се бият — звездната сянка — не беше лекарството.
Колкото повече мислеше, толкова повече се объркваше. Бяхме прави да се бием. Беше грешка да се бием. Трябваше да се бием. Беше безсмислено да се бием. Вече не знаеше къде се намира и на чия страна е и това го подлудяваше. Нищо чудно, че Хамнет беше избягал в джунглата.
След няколко часа, през които се беше самоизмъчвал със събитията от деня, в далечината се появиха потрепващи светлини. Пред тях беше Регалия. Пресрещна ги отряд от четирима долноземци с прилепи. Спряха ги и после видяха Лукса.
— Кралица Лукса! — възкликна смаяно един от стражите. — Вие сте жива!
— Да, Клавдий, жива съм — каза Лукса. — И трябва да получа незабавен достъп до съвета във връзка с лекарството за чумата.
— Да, разбира се — отвърна колебливо Клавдий.
— Но има няколко пропускателни пункта, предназначени да спират онези, които може да пренесат чумата в града.
— Трябва да ги избегнем, за да спестим време. Повярвай ми, дори и да сме болни от чума, това е нищо в сравнение с важните новини, които нося — каза Лукса.
— Да, но имаме много строги заповеди… — каза стражът.
— Които отменям сега — заяви Лукса. — Разчистете ми път към града. Това е пряка заповед, за която поемам пълна отговорност.
Клавдий погледна колебливо към другите стражи, после се провикна:
— Отворете път към града за кралицата! — Литна с тях, отхвърляйки с махване на ръка всяка съпротива, която срещаха. — Кралицата! Кралицата се връща! — изкрещя той и долноземците отстъпиха настрани.
Докато летяха през Регалия, Грегор виждаше как хората на земята сочат нагоре към тях и крещят. Сигурно разпознаваха Аврора по красивата ѝ златиста козина и се надяваха, че Лукса може би е върху нея.
Когато изтощените прилепи се приземиха по корем във Високата зала, две жени стражи дотичаха да помогнат.
— Веднага заведете Аврора и Нике в болничното крило — нареди Лукса. — И двете са ранени. Съветът заседава ли?
— Да, Ваше височество. Току-що се събраха — каза една от жените. После бързо закри устата си с длан, сякаш потискаше някаква силна емоция. — О, Лукса, ти се върна.
— И аз се радвам да те видя, Миранда — каза Лукса с полуусмивка. — Трябва да побързаме, Грегор. — Тя хвана Хазард за ръка и тръгна.
Грегор взе на ръце сънената си сестричка и заедно с Темп последваха Лукса през коридорите до залата на Съвета. Той беше в пълен състав, включително Соловет и Викус, а Нериса седеше начело на голямата, каменна маса. Доктор Нивийв тъкмо отправяше към тях някакво обръщение. Пред нея имаше голяма квадратна поставка със стотици стъклени шишенца, пълни с оранжева течност.
Когато петимата влязоха, Нивийв прекъсна насред изречението и се разнесоха възгласи. Някои станаха и се готвеха да тръгнат към тях, но Лукса вдигна ръка.
— Моля ви, трябва да кажа нещо изключително важно — по-важно от случилото се с мен. Седнете и ме оставете да говоря — призова ги тя. Объркани, всички се върнаха по местата си. Като поведе Хазард за ръка, Лукса прекоси залата и се приближи към д-р Нивийв.