— Как ще преживеем това, Викус? Отмъщението на враговете ни… и срама ни — каза Лукса.
— Ще го преживеем заедно — каза Викус. — Ако ни нападнат, ще се защитаваме. Но първо ще се опитаме да смекчим гнева им с извинения и помощ. Ще върнем отнетите земи, ще предоставим храна и лекарства. Колкото до срама, да се надяваме, че ще се поучим от него. — Той повдигна брадичката ѝ. — Много се радвам да те видя отново.
— И аз — теб — каза Лукса. Тя погледна към братовчедката си. — Как ти харесва тронът, Нериса?
— Лесно можеш да си представиш — каза Нериса с треперлив смях. Тя свали малката златна корона и я постави върху главата на Лукса. — Мисля, че на теб ти стои по-добре.
Лукса въздъхна и леко побутна короната назад.
— Изгубих една, само за да намеря друга. Благодаря, че ме замести.
— Това наистина е ужасна работа. Не знам как издържаш — каза Нериса, а после докосна косата на Хазард. — Ти сигурно си Хазард.
— Лукса казва, че мога да живея тук и да бъда неин брат — каза Хазард несигурно. Обходи с поглед стаята, за да свикне с непознатата обстановка. Грегор се сети, че той вероятно влизаше за пръв път в сграда.
— Тук си добре дошъл — каза Викус, а после погледна Лукса и промълви тихо: — Хамнет…? — Лукса само поклати леко глава.
— Загина. Вече няма да се върне — каза Хазард. — Нали, Лукса?
— Не, няма. Затова ще трябва да го пазим много грижливо в сърцата си — каза тя и го прегърна.
Викус се вгледа в Грегор, в раните му, в меча на кръста му.
— Е, Горноземецо Грегор, ти как се чувстваш?
— Все още съм тук — каза Грегор. Точно сега нямаше никакво желание да говори за себе си. — Значи са живи? Подобряват се?
За пръв път Викус се усмихна.
— Ела да видиш.
Храната тъкмо пристигаше. Нериса остана с Хазард, Бутс и Темп, а Грегор и Лукса отидоха с Викус до болничното крило.
— Дават им лекарството на Нивийв от няколко дни и са в процес на възстановяване. Разбира се, състоянието им се влоши, след като ти замина, Грегор — каза Викус, докато вървяха по коридора към крилото за болни от чума.
Точно преди да завият зад ъгъла към помещението със стъклените стени, Грегор хвана Лукса за ръка.
— Изглеждат много зле. Казвам ти го само за да знаеш.
— Виждала съм много страшни неща, Грегор — отвърна Лукса.
— Добре, но когато видях Арес за пръв път… повърнах — каза той. — Леля ти ми каза, че някои хора припадат, и какво ли не още. Стряскащо е.
По лицето на Лукса се изписа съмнение.
— Е, какво да се прави? Трябва да ги видя.
— Не знам. Ето, хвани ме за ръка и ако ти прилошее или нещо подобно, стискай — каза Грегор.
Лукса погледна надолу и преплете пръсти в неговите.
— Да вървим.
Завиха зад ъгъла и веднага зърнаха Арес през стъклената стена. Той изглеждаше ужасно. По-голямата част от козината му беше опадала и беше покрит с големи пурпурни мехури. Но Грегор се усмихна широко, защото прилепът му беше станал от леглото.
— Хей, виж, Арес е… Ох! — Лукса стисна ръката му толкова силно, че сигурно му счупи поне три пръста. Обърна се да ѝ каже да отслаби хватката си и видя, че бледата ѝ кожа беше придобила определено зелен оттенък. — Няма нищо, Лукса. Сериозно, той е много по-добре, отколкото когато тръгнах.
Тя не можеше да говори. Стоеше, вкопчена в ръката му и оглеждаше развалината, в която се беше превърнал приятелят ѝ.
— Наистина, Лукса, той се съвзема — каза Викус.
— А и като ви види, много ще се ободри. — Той почука с пръсти по стъклото и Арес обърна клетата си проскубана глава към тях. Раздвижи криле и подскочи няколко пъти, но после се наложи да спре, за да си поеме дъх.
— Усмихни му се, Лукса — каза Грегор през зъби, опитвайки се да последва собствения си съвет.
— Аврора… е… там… по-нататък! — Грегор бавно оформи думите с устни и посочи с ръка, за да му съобщи, че тя също е в болничното крило.
Арес раздвижи глава нагоре-надолу няколко пъти, за да покаже, че е разбрал.
— Хайде, елате, уморяваме го — каза Викус. Помаха на Арес и тръгна по коридора. В следващата стая Хауард и Андромеда спяха в леглата си. И двамата бяха покрити с пурпурните мехури. Един от тези на Хауард се спука, докато гледаха, и Грегор престана да усеща върховете на пръстите си, защото Лукса стисна ръката му още по-силно. — Едва не изгубихме Хауард малко преди д-р Нивийв да започне да им дава лекарството. Но той си възвръща силите с всеки изминал ден — каза Викус. — Да видим майка ти, Грегор, и после вие двамата също ще имате нужда от медицински грижи.
Майка му беше в леглото, но не спеше. Пръстите на едната ѝ ръка непрестанно опипваха пурпурния мехур на бузата ѝ. Спря, когато видя Грегор. Двамата се взираха безмълвно един в друг, забравили за всички останали. След дълго време той видя как устните ѝ оформят думата: „Бутс?” Той кимна и направи движение, сякаш пъха нещо с лъжица в устата си, за да покаже, че сестра му се храни. Майка му затвори очи, но видя как очите ѝ се пълнят със сълзи.