Беше още в леглото, когато Лизи надникна в стаята му.
— Хей, Лиз, влизай. — Той дръпна назад одеялото и тя щастливо се сви до него. Подаде му един пощенски плик. — Какво е това? — Вътре имаше нарисувана на ръка картичка, на която пишеше: „Честит рожден ден, Грегор!” с ярък маркер. Рожденият му ден. Беше някъде миналата седмица. Беше станал на дванайсет години в джунглата.
— О, прекрасна е, благодаря ти, Лизи — каза той.
— Татко каза, че ще ти купим подаръци, когато се прибереш вкъщи, и освен това ще направим и торта — каза Лизи. — Но, Грегор, не знам как ще се оправяме сега с парите.
Майка им изкарваше парите, но сега беше прекалено болна дори да се прибере вкъщи.
— Татко казва, че ще се върне на работа, но следобед пак получи пристъп на треска и според мен едва ли ще може — каза Лизи.
— Пак ли е болен? — попита Грегор.
— Прочетох листа с описанието, който изпратиха онзи път от Подземната страна. Пишеше, че хората може да претърпяват ре-ци-диви. В речника пише, че това значи, че болестта се връща — каза Лизи.
Снощи му се беше сторило, че баща му е добре, но той винаги се чувстваше най-зле следобед. Грегор усети, че го обзема тревога, но се помъчи да не го показва.
— Е, Викус каза, че е наредил да ни дадат още малко пари от музея. Би трябвало да ни стигнат, за да изкараме известно време. — Или поне се надяваше да е така. — Не се тревожи, Лиз, всичко ще се нареди. Събота сутрин е, нали? По-добре да отивам у госпожа Кормаки. — Щяха да имат нужда от тези четирийсет долара.
— Изкарал си още един грип — каза Лизи.
— Какво? — каза Грегор.
— Изкарал си още един грип. Така казах на всички, които питаха за теб — обясни Лизи. — Госпожа Кормаки каза, че догодина е по-добре да се ваксинираш против грип. О, а Лари и Анджелина ти донесоха домашните. — Тя посочи купчина учебници върху перваза на прозореца — от тази гледка на Грегор наистина му стана лошо.
— Ау, домашни за две седмици — изпъшка Грегор.
— Имахме два дни ваканция заради снега, така че всъщност са само осем учебни дни — каза Лизи окуражително.
— Добре, значи положението не е толкова лошо — каза Грегор и я смушка в корема. Беше хубаво да я види как се смее.
Краткотрайното застудяване беше свършило и когато открехна прозореца, във въздуха се носеше меко пролетно ухание. Грегор обу чифт широки панталони върху превързаните си крака и сложи суичър с дълги ръкави. Едва след като си обу чорапите, осъзна, че няма други обувки, освен долноземските сандали, с които си тръгна от Регалия. Ботушите му бяха унищожени от киселина в джунглата. Последният му чифт маратонки се беше разпаднал преди Коледа. Тъй като не знаеше какво друго да направи, той смъкна панталоните си по-ниско, така че маншетите да скриват странните му обувки.
Влезе на пръсти да целуне баба си, докато тя спеше и оправи одеялото на Бутс. На възглавницата ѝ бяха пластмасовите отровни жаби стрела. „Ще трябва да измисля някакъв начин да се отърва от тях”, помисли си той. Баща му още спеше на разтегателния диван. На дневна светлина Грегор видя, че онова, което му каза Лизи, е вярно. Странният оттенък на кожата, треперенето на ръцете… Пак беше болен.
В десет часа Грегор вече чукаше на вратата на госпожа Кормаки. Тя го огледа внимателно, заяви, че изглежда изтощен и му поднесе голяма чиния бъркани яйца. Преди да му връчи списъка с поръчките за деня, тя го накара да дойде и да седне в хола, за да му даде подаръка за рождения ден.
— Нямаше нужда да ми вземате нищо — каза той, като въртеше кутията в ръце.
— Смятам, че ти дължа поне това, след като те карам толкова много да тичаш насам-натам — каза тя и махна с ръка.
Той отвори кутията и видя чифт маратонки. Но не някакви обикновени маратонки, а страхотно готини маратонки, от онези, които всъщност дори не си беше представял, че ще притежава, защото знаеше, че са много скъпи.
— О, фантастични са! — възкликна той.
— Пробвай ги. Ако не ти стават, пазя касовата бележка и можем да отидем да ги сменим — каза тя.
Но Грегор не помръдна. Защото да ги пробва, означаваше да събуе странните си сандали, които криеше под масичката за кафе и тогава щеше да се наложи да обясни защо е с тях. А не можеше. Не можеше, защото си мислеше само как майка му беше на километри под земята, болна от чума, как баща му пак беше зле, гледаше разтревоженото лице на Лизи и се чудеше как ще се справи с всичко това. Какво щяха да правят? Ако майка му я нямаше с месеци, ако състоянието на баща му се влошеше и той не можеше дори да се грижи за тях, какво оставаше да се върне на работа, а дори и да можеше, то кой щеше да се грижи за баба му и Бутс, а и откъде щяха да вземат пари за всичко това? И независимо кой беше той в Подземната страна, в истинския свят беше само едно единайсет — не, дванайсетгодишно момче, което не знаеше какво да прави.