— Сигурно имаш нещо предвид, скъпа, за да помогнем на мосю Омон.
— Войничета. Много ги обича. Но съвсем малко, нали, Паша?
— Вече говорихме по този въпрос — измърмори в ухото й той.
Паша, разбира се, закупи цели две армии, заглушавайки протестите на Трикси със заплахата, че ако продължава да се опъва, ще я целуне пред мосю Омон. Купи и едно голямо люлеещо се конче, както и танцуващо мече. После започна да избира игри и музикални инструменти, топки и обръчи, карнавални одежди и плюшени животни.
Във вихъра на тази вакханалия Трикси ставаше все по-нервна.
Управителят на магазина обаче беше изпаднал в еуфория.
А Паша, за свое най-голямо удивление, откри, че страшно се забавлява в магазин за играчки.
— Ето, видя ли? — попита весело той, докато помагаше на Трикси да се качи в каретата. — Струва ми се, че на Крис все нещо ще му хареса от всичките тези джунджурии. — Самият той се настани до нея и се усмихна на нацупената й физиономия. — Благодаря ти все пак за съдействието.
— Мразя да ме изнудват — настръхна тя. — Поставяш ме в изключително неудобна ситуация.
— Не вдигай толкова пара за няколко франка.
Трикси се намръщи.
— Не бяха ли няколко хиляди? Това е дълг, който няма да мога да ти върна никога.
— Твоята компания ми е достатъчно заплащане. — Неохотата, с която приемаше подаръци, го изненадваше — не беше я срещал при жените, с които бе общувал досега.
— Компаньонка, това ли имаш предвид?
— Не, нямам това предвид — отвърна Паша, без да се замисли, и взе ръцете й в своите. — Виж какво, не съм искал да те обидя. — Тя се опита да измъкне ръцете си, но той ги задържа. — Предпочиташ ли да ги върна? Всичките? — Погледът му бе безкрайно озадачен. — Ако залогът е твоята репутация, ще го сторя. Скъпа, разбери, моля те, аз те уважавам и обожавам, а и не ни видя никой, освен Омон, който е съвсем наясно кога трябва да си затваря устата.
— Поставяш ме в положението на метреса.
— Човек и да иска не може да те обърка с метреса, chouchou. — Усмивката му стана закачлива. — Особено пък в тази сива рокля с целомъдрена якичка. Метресите се носят в по-предизвикателни тоалети. А Омон е наясно с разликата, повярвай ми.
— Значи ни е сметнал за приятели? И само това?
— Просто приятели — излъга Паша.
— Наистина?
Той кимна и се засмя.
— Наистина. Приятели. Семейни приятели. Може би дори роднини. Един мъж и една жена имат право да пазаруват играчки, без да е нужен сексуален подтекст.
— Не съм просветена в тази област. Твърде дълго живях встрани от обществото. О, Боже! — Изведнъж си бе спомнила забележката му относно роклята й. — Надявам се, че не съм те изложила с неугледното си облекло!
— Скъпа, за последен път ти казвам — ти си шеметно красива, в каквато и да е рокля. — Докосна една златиста къдрица на слепоочието й. — Просто ти обяснявах разликата в начина на обличане между теб и една метреса.
— Предполагам тях водиш на пазар?
— Не! Въпреки че, ако се съгласиш, би ми доставило удоволствие да ти купя нова рокля.
— Няма да се чувствам комфортно. Играчките ми бяха достатъчни.
— Дали не можем все пак да постигнем някакво споразумение?
Трикси разгада намерението му.
— Отново искаш да стане така, както ти желаеш.
Погледът му бе самата невинност.
— По-скоро имах предвид някакъв компромис.
Тя въздъхна леко и известно време размишлява над предложението му.
— Не мисля — изрече накрая, неспособна да превъзмогне разбиранията си за морал.
— Знаеш ли колко добре ще ти стоят малко панделки и дантели? — Погледът му обходи бавно тялото й. — Нещо по-женствено и по-вятърничаво…
— Моля те, Паша… — Пое си въздух и се отдръпна от него, доколкото бе възможно в тясното пространство на каретата. Изгарящият му поглед обаче остана обезпокояващо близо.
— Мисля, че виолетовата коприна ще отива на очите ти.
Изкусителната представа за виолетова копринена рокля възбуди сетивата й. От колко време, помисли си с тъга, не бе носила моден тоалет? Целият й гардероб се състоеше от преправените облекла на майка й. Колко ли щеше да пострада душевният й покой, ако приемеше подобен подарък? Щеше ли удоволствието да накърни достойнството? Въпреки че, след отминалата нощ, понятието добродетел вече не представляваше непоклатима скала. Всъщност, така или иначе, никой в Париж не я познава, осъзна тя, подмамена от мисълта за нещо красиво и женствено след годините, в които бе носила само домашно шити рокли. Още повече това бе дреболия за един богат мъж като Паша. Докато се колебаеше, видението на виолетовата коприна ставаше все по-изкусително.